— Насам-натам, но така и не те видях — измърка Флора. — Къде беше?
— Същото си мислех за теб — излъга без проблеми Джими. — Мислех, че са те наели в някой дом за удоволствия. — Щом бе решил да не се възползва от поканата й, нямаше да страда, ако си тръгне обидена.
— Не са — отвърна му тя и го погледна надменно. — Много добре се оправям и сама.
Джими я изгледа. Новата й рокля беше хубава, но ушита от евтин плат, груба и оцветен с бои, които скоро щяха да се изхабят и зацапат: не бяха хабили добра стипца да се запазят за дълго. Носеше изящни чехлички и лъскав шал — все нови неща, които никога не бе имала. Но изглеждаше уморена и не особено чиста.
Знаеше, че след пет-шест месеца блясъкът по нея ще се похаби и че след година ще изглежда като на трийсет. Животът в домовете за удоволствия в града не можеше да се нарече празник, но беше много по-добър, отколкото на улицата. Момичетата в тях поне имаха някаква надежда за бъдеще.
Не можеше да забрави какво бе сполетяло майка му. Убита от един пияница само защото била сама и нямало кой да го спре. Разбираше по-добре от всекиго, че за жените независимостта понякога се оказва твърде скъпа.
— Не, не се оправяш добре — промълви тихо. — Всеки път, щом идеш с някого, рискуваш живота си или да те осакатят. Виж, Флора, ако наистина искаш точно това, не съм аз човекът, който ще се опита да ти попречи. Но чуй приятелския ми съвет. Ти си достатъчно хубава, за да те вземат във всеки дом в този град, а по-добрите домове ще се грижат за тебе. Говориш съвсем добре, почти като дама, и може да те наемат дори в „Бялото крило“ според мен.
Флора отметна глава с едно „Тц!“, но Джими беше сигурен, че го слуша.
— Домовете за удоволствия ще следят клиентите ти, тъй че няма да се разправяш с гадни пияници и кучи синове, които да те бият за развлечение и после да не плащат. Много по-добре е, отколкото на улицата. — Погледна я сериозно. — Още по-добре е, разбира се, да правиш нещо друго.
Тя сви рамене.
— Какво например? Знаеш, че не ме бива за крадла. А и за просякиня не вървя, нали?
Той я сръга в ребрата и се усмихна.
— Хайде, умно момиче си. Мога да ти уредя някоя препоръка. Как според тебе сестрата на Карстен получи работа в двореца?
Флора се замисли и го изгледа накриво.
— Харесва ли й?
— Така изглежда — излъга Джими. Нямаше представа. — Защо да не й харесва? Спи си на топло и в собствено легло, без никой друг, освен ако сама не го пожелае, всяка година й дават нови дрехи, хубава храна, а и заплата на всичко отгоре. Е, труди се много, а и заплатата не е кралско наследство, но общо взето като че ли смята, че си струва.
Засърбя го езикът дай каже „дори помогна в бягството на принцеса Анита“, но се сдържа. Щеше само да доведе до „също и аз“, а никак не държеше това да се разчуе. Само това му трябваше — името му да попадне в списъка на лично издирваните от Джоко Радбърн.
Флора отвори уста да каже нещо, но в този момент Смеещия се Джак се качи на една от пейките, от нея — на масата и извика:
— Слушай! — И щом всички, лица се извърнаха към него, продължи: — Заповед от Праведника, лично! Всички Шегаджии да се снишат. — Вдигна ръце за тишина, след като думите му предизвикаха възмутен ропот. — Това означава пълно покриване. Тук или който каквато дупка си има, стоите вътре и се спотайвате. Особено вие, просяците и младите крадци. Радбърн, изглежда, се е нацелил точно във вас. Никакво репчене и надувки. — Замълча и огледа навъсено залата. — Само с изрично разрешение на Дневния или Нощния господар. Храна ще ни се донесе, тъй че няма да гладувате, докато приключи цялата тази работа. Въпроси? — Огледа навъсено залата. — Дръжте ги за себе си.
Слезе от масата и тръгна към изхода, съпроводен от развълнувано мърморене.
— Ами курвите? — попита намръщено Флора.
— В името на Банат, Флора! — изсумтя Джими, призовавайки бога на крадците. — Безплатна храна и безопасно място за спане! Най-после ще видим нещо, за което сме си давали дяла досега. Защо да се работи, като можем да помързелуваме, като… — щеше да каже „като принцове“, но го замени с: — като биячите на Батира. А и така ще имаш възможност да си помислиш за бъдещето.
Тя се усмихна палаво, но му кимна, благодарна за вниманието му.
— Не се безпокой за мен.
Нощният страж отново се качи на масата и този път вече викна:
— Който си има бърлога, да изчезва веднага! Тия, които нямат, да останат тук.
— Е, аз ще изчезвам — каза Джими.
Погледна рапирата в ръката си и реши в края на краищата да я прибере в оръжейната. Момче на неговите години, помъкнало такова първокласно оръжие по улиците, след като скоро щеше да съмне, щеше да привлича нежелано внимание. Цената й сигурно беше колкото десетгодишния доход на шивач или грънчар, да не говорим за прост работник или уличен хлапак. Едва ли щеше да убеди стражата, че не е открадната — подарил му я, видите ли, един отбил се в града принц и…