Една от помощничките — Габриела Хансен — дойде при тях в коридора, като размахваше портфейл в ръка, напъхана в ръкавица.
— Май установихме самоличността му — обяви тя и извади шофьорска книжка. — Ханс Ванерберг, роден през 1962 година.
— Нещо друго интересно? — осведоми се Хьоберг.
Междувременно извади бележника от вътрешния джоб на сакото и си записа данните от шофьорската книжка.
— Няколко кредитни карти, визитка… Бил е брокер на недвижими имоти. Има снимки на деца. Дал е съгласие за донорство на органи, но вече е късно, предполагам. Намерихме и доста пари, значи не е било убийство с цел обир. Ще ви дам портфейла утре.
— Добре, благодаря — промърмори Хьоберг.
Информацията за снимките го депресира. Достатъчно тежко бе задължението му да съобщава за смърт, но когато имаше замесени и деца, трудно възпираше сълзите си. Ингрид Олсон излезе от всекидневната, подпомагана от сестрата.
— Ние ще тръгваме — обяви Маргит Олофсон на двамата полицейски инспектори. — Ще се погрижа да осигуря покрив за Ингрид.
— Много мило. Съжалявам, но не сме в състояние да направим друго — обясни Хьоберг. — Ще поддържаме връзка и с двете ви.
Успя да прикрие леката тръпка, пробягнала по тялото му, но усети, че устата му е по-суха от преди.
— Последен въпрос — обърна се той към Ингрид Олсон. — Ханс Ванерберг, към четирийсет и пет годишен, говори ли ви нещо?
— Не, ни най-малко — отвърна тя.
— Все пак си помислете, за да сме сигурни — подкани я Хьоберг. — Довиждане засега.
— Тя как ти се стори? — попита Санден, когато двете жени излязоха.
— Доста е въздържана. Проявява изненадваща незаинтересуваност. Но да не забравяме, че е в шок.
— Не се покрива с представата ми за класическата мила старица. Стори ми се нащрек. На горката медицинска сестра й се падна тежко бреме. Предполагаш ли, че ще отведе старата дама в дома си?
— Сигурно — отвърна Хьоберг. — Стори ми се грижовен тип. Да отидем да проверим дали са открили нещо интересно в градината.
Пресрещна ги Петра Уестман, млада полицейска помощничка.
— Открихме няколко следи от обувки — обяви тя, преди да попитат каквото и да било. — Времето е идеално и разполагаме с няколко много добри отпечатъка.
— Мъжки или женски? — попита Санден.
— Мисля, че са от два типа обувки — отвърна Уестман. — И двата са на мъже.
— Нещо друго?
— Не засега.
Тя отново потъна в сенките, а Хьоберг погледна тъжно към Санден.
— Ти дръж фронта тук, а аз ще отида до участъка да проверя Ванерберг. Сигурно е обявен за изчезнал. След това най-вероятно ще се наложи да се свържа със семейството — продължи той с въздишка. — Събери всички за обсъждане в единайсет утре.
Наведе се, за да махне сините калцуни, и ги пъхна в джоба на сакото. След това, приведен, за да се пази от вятъра, се отправи към колата на улицата.
На път за участъка пусна „Братя по оръжие“ на „Дайър Стрейтс“ и използва възможността да телефонира на Оса. Часът беше единайсет, но предполагаше, че тя все още се наслаждава на спокойствието след обичайната лудница да сложиш пет деца да спят.
— Здрасти. Как са нещата?
— Добре. Всички заспаха, а аз седя и чета. А при теб?
— Огледах трупа и сега съм на път за участъка, за да разбера кой е. След това трябва да се свържа със семейството. Имал е деца.
— Горкият ти. И горките те. А възрастната жена?
— Малко е отнесена. Явно от шока. Не го е виждала преди и името му нищо не й говори.
— Странно. Сигурно има някаква връзка, макар тя да не подозира.
— Не съм убеден.
— Да, но иначе можеше да го убият в гората.
— Къщата е била празна няколко седмици, докато жената е лежала в болница. Някой е знаел и е примамил мъжа там, за да го убие. Бил е брокер на недвижими имоти.
— Наистина ли допускаш убийство в дома на непознат само защото къщата е била празна?!
Заслужаваше си да възприема сериозно мненията на Оса, но този път Хьоберг се поколеба. Независимо от всичко на практика по-голяма част от убийствата представляваха акт на насилие без някакви усложнени психологически мотиви, предварително планиране или прикрит символизъм.
— Лягай си вече — предложи той нежно — Не знам дали въобще ще се прибера тази нощ. Доскоро.