— Довиждане, скъпи. Ще те мисля.
За сетен път той благодари на звездите за възхитителната, прекрасна партньорка, която му се е паднала.
После мислите му се върнаха на Ханс Ванерберг. Помоли се да няма съпруга, а децата на снимките в портфейла му да са племенници и племеннички.
Полицейският участък се намираше в края на улица „Остгота“, при канала Хамарби — голяма модерна офис сграда със стъклена фасада. По това време на нощта беше тъмна и почти пуста; малко от прозорците светеха. Прокара пропуска си през механизма при главния вход и изписа паролата. ПУП. За нея го беше вдъхновила четиригодишната му дъщеря Мая — твърдеше, че това бил любимият й анимационен герой за вечни времена. Всеки път, когато въвеждаше паролата, се чувстваше щастлив, но същевременно се молеше някой да не наднича през рамото му.
Самотните му стъпки отекнаха по мраморния под във фоайето. Лотен от рецепцията си бе тръгнала преди часове, за да отиде при приятеля си — не по-малък любител на кучета от нея — и при техните афгански хрътки. Хьоберг се усмихна, като си помисли как кучетата на Лотен и на портиера в участъка — Мике — си пращат коледни картички или поздравления за рождените си дни. Питаше се дали празнуват кучешки или човешки години и реши при случай да попита някого от двамата.
Изкачи стълбите до втория етаж с широки крачки и отключи вратата към кабинета си — само преди шест часа си мислеше, че я затваря за цяла нощ. Преди да седне зад бюрото, хвърли сакото си върху един от столовете за посетители. После набра номера на дежурния в Националното бюро за разследване, но промени решението си. Без да дочака връзката да се осъществи, започна да търси Ванерберг в телефонния указател. Намери го лесно. Погледна адреса и с изненада установи, че живее недалеч от местопрестъплението. Звънна на Санден. Той отговори почти веднага.
— Здравей, Йенс, как върви?
— Засега не сме открили нищо ново. Огледът на мястото продължава. Според Хансен е бил пребит до смърт с кухненски стол. Явно престъплението е извършено тук, както впрочем смятахме.
— А местните полицаи, озовали се първи на местопрестъплението, още ли са там?
— Не. Тръгнаха си, докато ти говореше с Ингрид Олсон.
— Не е изключено да познават жертвата. Ще проверя. Нищо чудно да е обявен за изчезнал при тях.
Записа си имената им и звънна в местния участък. Извади късмет. Един от полицаите тъкмо дописваше доклада си. Хьоберг обясни какво го интересува.
— Да, съпругата му беше тук днес следобед — бил изчезнал от вчера вечерта, но нямахме време да предприемем нещо. Тя дойде в пет.
— А защо не ни уведомихте, че вече има изчезнал човек с описанието на мъртвеца?
— Не се сетихме. Около него нямаше нищо съмнително.
— Около кого по-точно? — попита Хьоберг раздразнено.
— Около изчезналия, разбира се. Описанието му звучеше напълно нормално, а не съмнително. Същото важи и за съпругата му.
— Но трупът е съмнителен, това ли искате да кажете? — просъска Хьоберг.
— Ами съмнително е да те убият така. Пък и в къщата на стара жена…
Хьоберг се отказа да обсъжда въпроса и помоли колегата си незабавно да му прати доклада по факса. Все пак благодари на полицая за помощта, затвори, отиде в стаята с факса и зачака. Най-после проклетият факс пристигна и той го прочете. Рождената дата съвпадаше; имаше съпруга и три деца; работеше като брокер и — по думите на жена му — бе изчезнал към шест часа предишната вечер, за да направи оглед на къща в района, обявена за продан. Щял да отиде пеша до там и да се върне до час, но така и не се прибрал.
Хьоберг погледна часовника — минаваше полунощ. Прецени дали моментът е подходящ да посети семейството. Жената сигурно не е на себе си от тревога. Накрая все пак реши да изчака утрото. Ако семейството спи, щеше да продължи да спи. Самият той отчаяно се нуждаеше от няколко часа сън, преди да се захване с тази тежка задача.
Стои на мокра от росата морава и гледа към босите си крака. Гледа надолу, макар да е редно да гледа нагоре. Нещо обаче го възпира. Едва вдига натежалата си глава. Събира целия си кураж и сили, за да извърне лице нагоре, ала все още не смее да отвори очи. Оставя тила си отпуснат върху врата. Най-накрая отваря очи.
Ето я отново на прозореца: красивата жена със зашеметяващата червена коса, бухнала като ореол около главата й. Прави няколко танцови стъпки и изведнъж погледът й с изненада се спира върху него. Той вдига ръце за поздрав, но губи равновесие и пада назад.