Кони Хьоберг сепнато седна в леглото. Силно притисна очи с длани и усети по гърба му да се стича пот. Цялото му тяло трепереше, но той не плачеше. Дишаше учестено през носа, без да издава звук. Не можеше да си отвори устата — беше пресъхнала, а той трепереше. Залюля се напред-назад няколко пъти със заровено в ръцете лице; най-после се стегна и отиде в банята.
Пак онзи сън, повтарящият се сън. Изпи две чаши вода и чак тогава набра смелост да се погледне в огледалото. Тялото му все още трепереше, ала дишането му започваше да се нормализира. Все същият безсмислен сън отново и отново. Не разбираше защо го тормози толкова.
Новото този път обаче беше, че лицето на жената бе познато.
Ноември, 2006 година, вторник
Не познавах такава екзалтация, енергия и жажда за живот като днешните, когато за пръв път извърших убийство. Дори аз съзнавам колко абсурдно звучи — все едно е реплика от комедия, но няма нищо смешно. Цялата история всъщност е доста трагична. Трагична като жалкия ми живот, белязан със самота и унижение; трагична като окаяното ми детство, пълно с насилие, социално отритване и терор. Онези деца ми отнеха всичко: самоуважението, радостта от живота, мечтите за бъдещето. Отнеха ми и още нещо, така свидно за всеки друг: слънчевите спомени от детството, към които да се връщаш или които да споделяш, когато разговаряш с някого. Вярно, няма с кого да говоря сега и никога не е имало, но нямам и щастливи спомени от детството. Никаква светлинка в съпътстващата ме цял живот тъмнина. Когато си на шест, за теб това е цял един живот. Така както и четирийсет и четири е цял един живот, когато си на четирийсет и четири.
Мога да го опиша с думи, мога да формулирам, че именно децата ми отнеха всичко, но не мога да направя нищо за това. Просто го оставих да се случи, да хвърли сянка върху живота ми и се превърнах в жертва на хорската жестокост. Гледам на себе си като на жертва и водех живот на жертва: в мълчание, страх и самота. Но вече край на това. Не вярвам да има по-щастлив човек от мен, напротив. Чувствам наслада от собственото си нещастие и това е екзалтиращо.
Още не знаех какво ще предприема, когато се появих в светлината на кухненската лампа. Не възнамерявах да го нараня; търсех единствено разбиране. И извинение. Той стоеше там: привлекателен, преуспяващ и обичан, леко изненадан, но с дружелюбна усмивка на лицето.
— Извинете — започна. — Звънях няколко пъти на вратата и дори хвърлих пръчки по прозореца. Помислих, че не чувате добре, защото се бяхме уговорили за този час…
— Няма проблем — прекъснах го аз.
Реших да се възползвам от предимството, което имам, и да се държа високомерно и покровителствено.
Въпреки извинителния му тон и неловката за него ситуация той стоеше с вирната глава и очевидно изпълнен със самоувереност. Очарователната му усмивка и блясъкът в очите му придаваха вид на човек, който владее положението. Няма начин да не харесаш такъв човек. Но е напълно възможно да го мразиш.
Достатъчно е да се върнеш трийсет и седем години назад и да си помислиш за детето с притиснато към асфалта лице, с одран нос, наврян в мръсна локва вода. Ръцете и краката му са разпънати на кръст и децата ги държат; понякога се смеят, понякога лицата им са безизразни, но те старателно изпълняват възложената им задача, защото ти си некоронованият крал. Ти седна на гърба ми, притисна ме още по-силно и кичур по кичур започна да режеш косата ми с изтъпена детска ножица. Нито кръвта, нито сълзите помрачаваха неприкритата ти радост.
Не е трудно да мразиш човек, който само за една година успя да унищожи един живот: моя. Лесно е да те мразя, докато стоиш пред мен, нетърпелив да се отървеш и от мен, и — както смяташе — от моята къща, за да се върнеш при красивата си жена и деца. Те едва ли са изпитвали ужасите, на които ме подлагаше всекидневно. Съдбата повели ти, Ханс, да израснеш щастлив, в хармония със себе си; да си обичан и способен да обичаш. Аз се превърнах в едно нищожество, което пълзи в калта, но никой не го забелязва, и е способно единствено на тъмна, унищожителна омраза.
Протегна ръка и аз я поех, без да показвам отвращението си.
— Е, разведете ме наоколо — предложи той учтиво, ала все така авторитетно.
— Не. По-добре първо да седнем и да поговорим — предложих аз и посочих стол до масата.
Нямах намерение да сядам, но той се настани удобно, преметна крак върху крак и постави длани на масата. Аз се облегнах на плота и с кръстосани на гърдите ръце го изгледах презрително, когато той извърна към мен лице с дружелюбно и заинтересувано изражение. Нито той, нито аз още знаехме какво ще се случи, но започвах да изпитвам известно удовлетворение от ситуацията. Вече не контролирах постъпките си, нещо по-висше, силно и могъщо ме ръководеше. Страхът беше изчезнал, бе останала само мощта.