— Да? — обади се той след няколкоминутно мълчание.
— Да? — повторих аз като ехо.
— За какво искате да говорим?
— Ще обсъдим теб, мен, нашите взаимоотношения и последствията — отговорих аз, без да позная гласа си.
— Взаимоотношения ли? — попита той неразбиращо.
Сега вече не беше така самоуверен, а пръстите му нервно барабаняха по масата.
— Не ме ли разпознаваш?
Не, естествено. Не е лесно да разпознаеш някого, когото не си виждал от дете. Освен ако този някой не е оставил такива дълбоки белези върху психиката ти, че го сънуваш нощем и през по-голяма част от будното си време го кълнеш за всичко, което ти е причинил.
Той поклати глава.
— Трябва ли?
— Приятели сме от детинство — отвърнах аз суховато.
Лицето му грейна облекчено.
— Колко хубаво. Кога…
— Да, така е — прекъснах го аз. — Ти доста се забавляваше с мен. Всички вие бяхте индианци, а аз — каубой, помниш ли?
— Не…
— В стаята. Стоях в ъгъла и криех лице с ръце, за да не ме ослепи някоя от стрелите, изстреляни към мен. Една обаче се заби в крака ми — това не може да си го забравил — и ти я измъкна. Беше толкова щастлив, че има истинска кръв по нея.
— Не знам…
— Играехме всеки ден. Играехме как искам да се прибера вкъщи от предучилищния клас, но вие не ми позволявахте. Ти, Ан-Кристин, Лизе-Лот и останалите трябваше първо да ме ударите, да счупите нещо мое или да ми вземете дрехите. Веднъж ми взе панталоните и ме остави да се прибера с голи крака през зимата. Не може да си го забравил. Беше ти толкова смешно.
Изплюх думите с отвращение към мъжа пред мен. Той наистина имаше вид на неразбиращ човек. Възможно ли бе да не помни? Наистина ли събития с решаващо значение за мен са били толкова незначителни за него? Озадаченото му изражение представляваше истинска подигравка за цялото ми провалено съществувание. Вече беснеех вътрешно, но се опитах да го прикрия. Продължих да стоя привидно спокоен и не спирах да изреждам:
— Помниш състезанието по надплюване, нали? Всички ме причаквахте пред портата и ме плюехте. Всички едновременно. „По местата, готови, плюй!“ — командваше ти и вие — всички двайсет деца — ме плюехте. Който ме уцелеше в лицето, печелеше. Обикновено това беше ти, защото много те биваше.
— Ти сигурно си…
— А, започна да си спомняш, така ли? А помниш ли давенето в кацата? „Броим до три и те пускаме.“ Потапяхте ми главата в кацата, брояхте „едно, две, три“ и ме пускахте. После отново я потапяхте, „едно, две, три“, и ме пускахте. И пак: потапяне, „едно, две, три“, и ме пускахте. Знаеш ли какво ми беше?
— Играели сме си — промълви той. — Детска работа…
— Детска работа ли? — изкрещях този път аз.
Независимо от намерението ми само да го изоблича и евентуално да получа извинението му, направо побеснях, макар да не съм жесток по природа. Гневът от безразличието на тиранина към постъпките му и от фалцета, който издаваше моята слабост, ме заслепи. Прицелих се и го ритнах в лицето. Уцелих челюстта му и се чу изпращяването на кост. Столът се катурна и той се озова на пода. Без да се замислям, хванах облегалката на най-близкия до мен стол, вдигнах го над главата си и нанесох удар. Единият крак на стола попадна върху челото му, а после се смъкна към окото и бузата. Следващият удар беше по-добре насочен: един крак на стола се стовари върху ребрата му, друг — върху носа. Отново се чу изпращяването на кост. Накрая — това го научих от теб, Ханс — силен ритник по лицето.
От ноздрите на безжизнения мъж пред мен течеше кръв. В тишината чувах ударите на сърцето си. Яростта ме бе напуснала и мислех единствено колко бързо се случи всичко. Не съжалявах, че го убих, а само че не го накарах да страда повече. Трябваше да му припомня и на какви други несправедливости ме бе подлагал. Трябваше да го накарам да ме моли на колене да му простя. И преди всичко трябваше да го измъчвам дълго и болезнено, преди да го убия.
Ето ме сега — убиец. Седя и изучавам черно-бяла снимка от едно тъмно минало. Децата ме гледат с беззъби усмивки. Учителката е най-отзад, вдясно, а Карина Ахонен е пред нея. Учителката е с рокля на щамповани цветя, а косата й е прибрана на кок. Гледа сериозно към обектива, сякаш за да покаже, че държи на работата си като преподавател в предучилищния клас. Най-отпред, по средата, на едно коляно, е ухиленият Ханс. Онзи, който се смее последен…