Желая на градския съветник Йоран Мейер успех в променянето на условията за децата в Катринехолм. От сърце му го желая. Но мисля, че му е нужен известен тласък, за да започне процеса.
Наистина се чувствам значително по-добре.
Сряда сутринта
След няколко часа неспокоен сън Кони Хьоберг прелистваше сутрешния вестник, но не осмисляше прочетеното. Преценяваше какво да каже на овдовялата съвсем наскоро жена. Заседналата в гърлото му буца не му даваше мира. Мислеше си, че ако Оса почине, той никога повече няма да е щастлив. Ще се наложи да живее заради децата, но животът ще бъде пуст и безсмислен. В очите му напираха сълзи, питаше се ще успее ли да отрони и думичка, когато застане пред госпожа Ванерберг. Престани, заповяда си той, престани и се съсредоточи какво ще кажеш.
Неочаквано Оса застана на прага. Беше се промъкнала тихо, за да не събуди близнаците. Стоеше и го наблюдаваше. Тя самата плачеше на филмите, които разплакваха и него; достатъчно бе само да чуе докъде е стигнал в тъжна и мъчителна книга, и в очите й се появяваха сълзи. Знаеше какво изпитва и мисли в момента. Приближи го и го прегърна, докато сълзите се стичаха по лицето му и капеха върху ръкава на халата й.
Той дояде сандвича си със сирене, изми си зъбите, облече се и отиде при колата. Вече наближаваше шест и половина, но отвън все още беше тъмно.
Самотен бегач прекоси детската площадка на „Ниториет“ и се насочи към улица „София“. След като се измъкна от тясното място за паркиране, Хьоберг звънна на Санден, за да се увери, че през нощта не се е случило нищо непредвидено.
— Отивам да съобщя на вдовицата — обясни някак извинително той. — Просто исках да съм сигурен, че наистина е Ванерберг.
— Той е — изсумтя Санден.
— Съпругата му го е обявила за изчезнал вчера следобед, но очевидно е изчезнал още в понеделник вечерта.
— Звучи правдоподобно, защото отпечатъците от стъпки около къщата бяха във влажна почва, а в понеделник валя. Вчера времето беше ясно.
— Хубаво е, че имаме поне нещо, за което да се захванем.
— Патолозите ще ни разрешат да видим тялото след четири часа, а за срещата ни в единайсет лаборантите ще са готови с анализ на съдържанието на джобовете му. Ще присъства и Хансен.
— Добре. Ще се видим тогава. Извинявай, че те събудих. Стискай ми палци.
— Стискам.
Двайсет минути по-късно, все още по тъмно, той се озова в квартал Еншеде, където живееше семейство Ванерберг. Паркира на мястото за гости и приближи къщата. В кухнята светеше и с голямо облекчение видя, че освен децата вътре има и неколцина възрастни. Хьоберг пое дълбоко въздух и се постара да си придаде хем дружелюбно, хем сериозно изражение. Тропна два пъти с чукалото по месинговата пластина. Вратата отвори възрастен мъж.
— Казвам се Кони Хьоберг. Главен инспектор съм в полицията в Хамарби и бих искал да разговарям с госпожа Пия Ванерберг.
— Аз съм баща й. Влезте — покани го мъжът и отстъпи назад.
В антрето Хьоберг си събу обувките. Възрастна жена му кимна за поздрав от кухнята, където очевидно хранеше трите деца, и той забеляза тревогата в очите й. Последва мъжа до всекидневната. В единия край на голям диван, потреперваща сякаш е болна, седеше Пия Ванерберг. Посрещна го видимо ужасена. Той внимателно се настани във фотьойл близо до нея. Бащата седна до дъщеря си и обгърна раменете й с ръка. Никой не продумваше. Най-после Хьоберг подхвана:
— Дълбоко съжалявам, но трябва да ви съобщя, че открихме съпруга ви. За жалост той е мъртъв.
От силното стискане ръцете му побеляха.
Изражението на жената не се промени, ала по лицето на баща й се плъзна сълза.
— Знаех си — обяви тя с изненадващо ясен глас. — От самото начало знаех. Никога не би изчезнал по този начин.
— Също със съжаление трябва да ви кажа, че е бил убит. Това сочат уликите.
Откликът й го изненада, но по-късно щеше да си даде сметка, че така реагира човек, когато обича истински.
— Дали е страдал?