Извади бележника от джоба, записа си въпросите и добави още един: има ли връзка между Ханс Ванерберг и Ингрид Олсон?
Офисът на фирмата за недвижимо имущество се намираше на приземния етаж в сграда от 20-те години. На витрината имаше снимки и описания на апартаменти и къщи, разположени предимно в квартал Кунгсхолмен и южните предградия — района, където Ванерберг живееше. Предлагаха се и няколко летни бунгала в южната част на града. На вратата висеше ръчно написана бележка „Затворено“, но независимо от това Хьоберг почука. Молин отвори веднага и той влезе в малък, но добре организиран офис с две бюра и кухненски бокс. Протегна ръка на четирийсетгодишен мъж със сипаничава кожа и късо подстригана кестенява коса, който отвърна вяло на ръкостискането му.
— Моля, седнете — покани той Хьоберг и му показа един от столовете за посетители.
Седна зад бюрото си и събра пръстите на ръцете си.
— Кажете ми какво е станало — обърна се с тъжен поглед към главния инспектор.
Хьоберг разказа бързо каквото знаеше. Молин го изслуша, без да коментира; погледът му се местеше от инспектора към прозореца и плота на бюрото.
— Знаете ли нещо за среща на „Акербарсвеаган“ 31? — попита Хьоберг.
— Каза, че в понеделник вечерта ще се срещне с клиент, но първо ще се прибере вкъщи. Това е всичко, което знам.
— Имаше ли календар, в който да си отбелязва насрочените срещи? — поинтересува се Хьоберг.
— Разбира се — отвърна Молин и се изправи.
Хьоберг го последва до бюрото на Ванерберг, като се стараеше да не гледа очите на децата от поставената в рамка снимка до големия настолен календар.
— Значи говорим за онзи ден…
Молин проследи записаните за понеделник срещи и ангажименти с показалец и се спря на последния ред.
— „Акербарсвеаган“ 31 — прочете той. — Само това пише.
— Двамата бяхте ли близки?
— Да. Познаваме се от колежа. Бяхме състуденти и се виждахме дори след като завършихме. После основахме фирмата и сме тук, рамо до рамо, от петнайсет години. Вече не излизаме толкова често, защото по цял ден сме заедно, а и имаме семейства, но от време на време пием по бира и си говорим.
— Знаете ли дали е имал врагове?
— Трудно ми е да си представя подобно нещо. Беше изключително мил с всички. Дамите особено си падаха по него.
— Кои дами?
— Всички. Клиентки, жени, които срещахме в баровете, сервитьорките. И моята съпруга — добави той и се усмихна за пръв път.
— Дали е имал връзка с някоя, как мислите? — поинтересува се Хьоберг.
— Изключено. Имаше си Пия. Не му трябваше друга. Беше изцяло отдаден на семейството си — обясни Молин и депресиран погледна снимката.
— Някой от миналото му, който да го е преследвал? — предложи Хьоберг.
Молин се замисли за известно време и поклати глава.
— Познаваме се от двайсетгодишни и никога не се е забърквал в каши. Има… доста ужасна майка. Понякога създаваше проблеми, но той се оправяше с нея.
— Какви проблеми?
— Понякога се появяваше тук, в офиса, пияна. Кълнеше и викаше, той обаче винаги успяваше да я успокои. Тя определено има проблеми с алкохола, така да се каже. Както и финансови проблеми, емоционални проблеми и всички други проблеми на света. Той й помагаше, доколкото може, с пари и какво ли още не. Очевидно детството му не е било от най-щастливите.
— Какво мислите, че е било?
— Нямаше баща в картинката. Ханс и без това не знаеше кой е баща му. Майка му пиела доста и мъкнела много мъже вкъщи. Някои се задържали известно време и се правели на пастроци, но Ханс не ги харесвал, а и те него вероятно… Или поне не ги е било грижа за него. И те са пиели, предполагам. Често се местели. Ханс бил доста буен като дете. Бягал от училище, биел се и веднъж дори счупил ръката на съученик. Най-накрая решил да остане в Норкьопинг и да завърши гимназия, а майка му се преместила в Малмьо. Наложило се сам да се грижи за себе си и той се справил. От тогава животът му поел в друга посока.