Той беше тих човек; никога не влизаше в спор, сигурно защото никога не противоречеше на никого. Не му беше особено трудно, понеже изключително рядко виждаше когото и да било. Като се изключи службата, разбира се, в община Йерфела, където работеше в пощенското отделение на голяма електронна компания. Разнасяше входящата и изходящата кореспонденция на инженерите, секретарките, управителите и всички други, които работеха там. Само разнасяше пощата, не му поверяваха да я разпределя. Правеха го други, по-квалифицирани хора, които можеха да вземат важни решения, като например дали писмото е адресирано правилно.
Никак не го биваше да взема решения. Като се замислеше, признаваше, че рядко има мнение по който и да е въпрос. Ако навремето по изключение се случеше да играе с други деца и колкото и невероятно да беше, те потърсеха мнението му, той нямаше такова. Дори когато сам се питаше какво мисли по някой въпрос, не му хрумваше задоволителен отговор. Имаше едно-едничко желание: да е с децата и да прави каквото те искат; жадуваше околните да го приемат. Беше вече на четирийсет и четири години, но досега това не се беше случило.
Питаше се: ако в даден момент това негово дребно желание се осъществи, ще се изкачи ли едно стъпало по-нагоре по стълбата си от потребности, ще започне ли изведнъж да изразява свое мнение за нещата. Когато се превърнеш в ценен човек, това автоматично ли става?
Погледна нагоре към прозорците на отсрещната сграда на улица „Флеминг“. Бяха осветени и примамливи в есенната тъмнина със саксиите цветя по первазите, пердетата, красивите щори, цветните полилеи и другите декоративни предмети. На някои прозорци вече се забелязваше коледна украса, сякаш да дозасили впечатлението, че зад прозореца има щастлива женена двойка или поне щастлив обитател. Това бе очевидно от топлото сияние на светлината и уютната подредба.
Неговият прозорец от своя страна зееше тъмен и пуст, като се изключи слабо разлистеният фикус и верижката на щорите. Кухненският прозорец също бе пуст, ако не се смята мъдрещият се величествено там стар транзистор. Всъщност той с интерес четеше някои списания за обзавеждане на дома. Не търсеше вдъхновение за своето жилище — защо да изразходва усилия за апартамент, където никой друг не влиза? Само той: дребен невзрачен човечец, а може би дори и това не беше. В есенната привечер колите не го забелязваха, а и очевидно никой не го чуваше; та той самият рядко се чуваше. Не. Четеше списанията за обзавеждане на дома по същата причина, поради която се вторачваше в прозорците на другите: във въображението си се движеше в друг свят; свят от дружелюбно настроени хора с топли усмивки и големи меки цветни възглавници по диваните.
Днес почти му предложиха парче торта в службата. Не се случваше често, защото в стаята за разпределяне на писмата никога нямаше поводи да се празнува. А и прекарваше там само по няколко минути, колкото да вземе разпределената поща за някой отдел.
Когато обаче остави пощата в единайсета зона, служителите все още седяха и ядяха торта по някакъв неизвестен за него повод. Винаги носеше пощата в зона единайсет с известно чувство на притеснение. Като че ли точно в този момент там обикновено правеха почивка за кафе и го забелязваха как пристига с глупавата си униформа на пощенски разносвач. Впрочем „униформа“ беше прекалено помпозна дума за чифта сини панталони и синьото сако, но той единствен бе облечен така, а по принцип не обичаше да се откроява.
И така — видяха го. По-точно го видя един човек. Истински шегаджия, който се присмиваше на всичко и на всички и имаше мнение по доста въпроси. Другите се смееха на шегите му и сякаш споделяха повечето от мненията му, защото никога не му противоречаха. „Здрасти, господин пощальон — поздрави той днес, докато седеше със скръстени ръце и протегнати под масата крака. — Искаш ли торта? — и без да дочака отговор, продължи: — Ако искаш, дай газ на скутера си и донеси и факсовете, ако има такива, както ти казах вчера и онзи ден. Всички в отдела за разнасяне на пощата ли сте толкова мудни, или само ти?“ Другите около масата се разсмяха или защото беше само пощальон, или по навик. Не, нямаше да има торта за него, защото беше съвсем незначителен. Единствената му задача беше да разнася писмата, които са му подготвили.