— Изключително много съжалявам за случилото се и ви поднасям съболезнованията си — обяви Хьоберг сериозно. — Давам си сметка колко е болезнено за вас, госпожо Ванерберг, а на нас все още не ни е ясно напълно какво се е случило.
— Разбирам — промълви жената тихо, а очите й вече се бяха напълнили със сълзи.
Изведнъж всичко комично във външния й вид изчезна и в очите на Хьоберг тя се превърна в малък, самотен и отчаян човек в един отвратителен свят. Запита се дали има близък, който я вижда такава и би се нагърбил със задачата да й помогне и да я утеши.
— Ще звънна на съдебния лекар да проверя дали може да отидем. Междувременно искате ли чаша кафе, госпожо Ванерберг?
Самият той изпитваше потребност от кафе. Тя кимна и се вторачи с пуст поглед пред себе си. Хьоберг излезе в коридора и отиде при кафе машината. Няколко глави се обърнаха любопитно към него, но той ги погледна с укор, взе две чаши кафе и се върна в офиса си. Затвори след себе си вратата с крак.
— Много благодаря — промълви тя тихо и се взря в чашата, преди да отпие.
— Казаха, че ще са готови най-рано в четири, но въпреки това ще се обадя.
— Така ли?
— Може ли да ви задам няколко въпроса за сина ви, госпожо Ванерберг, докато седим тук? — попита той предпазливо.
— Нямам нищо против.
— Кога го видяхте за последен път?
— Миналия уикенд. Дойде да ме види с най-малката си дъщеря — Моа — в Малмьо, където живея.
— С какво се занимавате? — попита Хьоберг от чисто любопитство.
— Работя в клуб — отвърна тя делово. — Затова съм с тези дрехи. Това е работното ми облекло. Нямах време да се преоблека, преди да тръгна насам. Майката на Пия ми се обади по мобилния и взех сутрешния влак. Не бях съвсем трезва и не съобразих да взема обичайните си дрехи.
Хьоберг се зачуди какви ли клубове имат в Малмьо, но не попита.
— Какви взаимоотношения поддържахте със сина си, госпожо Ванерберг?
— Много добри. Ханс винаги беше много внимателен към мен и ми помагаше при нужда. Не съм точно образец за подражание…
Хьоберг си помисли гузно, че наистина е така.
— Звънна ми няколко пъти тази седмица просто да попита как съм. Всички бяха много мили.
— Кои всички, госпожо Ванерберг?
— Моля те, наричай ме Гюн, иначе се смущавам.
— Добре. Та кого имате предвид под „всички“?
— Ами децата, разбира се, и Пия, и родителите й. Роднините на Пия са добри хора. Често си говорят с мен.
— Какъв беше Ханс като човек?
— Добър. Да, беше добър. И способен. Справи се с гимназията, постъпи в колеж. Основа своя компания, натрупа пари. Помагаше ми да си плащам сметките, ако закъсам. Очарователен. Можеше да омае всекиго. Любимец на момичетата…
— Вие се преместихте в Малмьо, когато Ханс започна гимназия ли?
— Да. Често се местехме и Ханс май се умори. Реши да се установи някъде за по-дълго.
— Къде другаде живяхте?
— На много места. Норкьопинг. Кумла, Халсберг, Кунгсор, Йоребру, Оксельосунд…
— Защо се местехте така често?
— Заради мъже, заради работа…
— За какъв вид работа говорим? — попита Хьоберг, макар дълбоко в себе си да не искаше истински да знае с какво точно се занимава и за какви мъже говори.
— През деня работех като фризьорка — отвърна тя уклончиво.
— А вечерите?
— Понякога танцувах в клубове…
Хьоберг изчака.
— Добре де — правех стриптийз. Няма да уточнявам в кои клубове.
— Не е необходимо. Значи през деня сте били фризьорка, а нощем — стриптийзьорка. Не е било лесно да се грижите и за дете.
— Не бях добра майка, но Ханс стана човек.
— Ханс не е имал баща, така ли?
— Не зная кой е баща му…
— Вероятно сте били доста млада…
— На осемнайсет — прекъсна го тя. — Не възнамерявах да забременея, но винаги съм се отнасяла добре към Ханс — добави тя. — Иначе нали сте наясно, че нямаше да се грижи така добре за мен.
Избърса сълза с опакото на ръката си. Хьоберг въздъхна и за миг се замисли за странните човешки съдби, с които се сблъсква в професионалния си живот. Помисли си и за своите синове близнаци и се запита какъв ли щеше да е животът им днес, ако събитията бяха протекли по друг начин преди година и половина. В парка бе открита сериозно наранена и прободена с нож наркоманка. Разследването провеждаше той. Когато след няколко дни отиде да я види в болницата (от което не само той, но персоналът и тя останаха удивени), бяха я прехвърлили в родилното отделение. След няколко часа не едно, а две добре оформени, макар и недоносени момченца като по чудо се явиха на бял свят. Тя остана в болницата няколко седмици и през това време той посещаваше редовно, и нея, и момчетата. Близнаците останаха в кувьози три месеца, а в това време тя избяга от болницата. Беше се привързал към дребосъците и продължи да ги посещава дори след като майката изчезна. По-късно я намериха мъртва от свръхдоза хероин в обществена тоалетна. Тогава той доведе Оса в болницата. Вече отглеждаха три деца и не възнамеряваха да имат още, ала и двамата не се поколебаха: шест месеца по-късно осиновяването стана факт, а дотогава децата отдавна бяха „техни“.