Умът му не работеше бавно. Вярно, нямаше образование, но доста четеше. Вероятно интелектът му беше под средния, но той не беше бавен. Първите няколко години в училище се справяше доста добре, но с това се свърши. В Катринехолм не се справяш добре в училище; беше абсолютно забранено. Не биваше да си добър по нищо, освен по бягане, футбол и другите спортни дисциплини. Съществуваха ясни, макар и негласни правила по какво може да си добър (спортовете), по какво не бива да си добър (музика, езици, ръчен труд, поведение), по какво трябва да си посредствен (по всички други учебни предмети), с какво трябва да си облечен (конфекция от съответни марки), какво не бива да носиш (шапки, очила или нещо ръчно изработено), къде трябва да живееш (в жилищна сграда), политически ценности (социалдемократически, но определено не комунистически) и кой отбор да подкрепяш (КСЦ, но не и „Вермбол“). И най-важното: не беше позволено да се отличаваш или да си различен по какъвто и да е начин.
Но тук, в Стокхолм, за пораснал мъж като него важеха други правила. Тук индивидуалните идеи се ценяха и често различният външен вид се приемаше положително. Преди всичко обаче бяха нужни образование и самоувереност.
Животът беше труден. Майка му почина, когато беше много малък, а баща му работеше на смени в печатница и не разполагаше с достатъчно време за сина си. Беше любящ баща, ала не умееше да върти домакинство и не знаеше как се отглежда дете. След дълги години непрестанно пушене и той умря млад и остави след себе си огромна празнина.
От самото начало беше различен, без да проумява точно в какво отношение. Добре, като начало говореше с неправилен акцент; прекара първите години от живота си в Хускварна, където наистина се налагаше да носи шапка, но едва ли това бе основната причина. Явно още тогава е имало нещо сбъркано в личността му. Като малко момче беше щастлив и отворен. Харесваше хората, но рядко си даваше сметка, че те не го харесват. Съвсем скоро те го промениха и го лишиха от доброто му настроение. Вероятно тогава — в предучилищна възраст — се превърна в човека, който бе днес. Постоянното физическо насилие, примесено с враждебност, и обидите с всевъзможни прякори го превърнаха в нещо повече от мълчалива сянка — лишиха го от самоувереност.
Въпреки това влезе в началното училище като седемгодишен ентусиаст, изпълнен с любопитство и интерес. Но да вдигаш ръка и да отговаряш на въпроси се оказа невъзможно от самото начало, защото се налагаше да внимаваш да не решиш, че си някой. Ако му задаваха въпрос, на който можеше да отговори, другите деца хихикаха и си разменяха многозначителни погледи. Ако сгрешеше в отговора, следваше смях. Няколко от бившите му инквизитори от забавачката му станаха съученици и бързо обучиха децата как да се държат с него. В междучасията го биеха, измисляха обидни рими или той се усамотяваше и наблюдаваше как играят другите. Понякога дори не ходеше на училище. Оставаше си вкъщи болен — с главоболие и свит стомах — или се преструваше на болен. Оценките му постепенно се понижаваха и в девети клас отпадна. Намериха му място като продавач — не той си го избра — в галантерия, където правеше каквото му кажат.
От негова гледна точка образованието представляваше едно пропиляно десетилетие, ала за подрастващите днес нещата може би бяха станали по-добри. По новините онзи ден водещият нарече нещо си „успешния проект в Катринехолм“. В репортажа надутият градски съветник Йоран Мейер нарече същото нещо проект „Горски хълм“, по името на забавачката, където програмата против насилието между децата била приложена успешно за пръв път. Запита се дали новите методи, описвани с гръмки фрази от рода на „уважение към индивида“, „физически контакт“, „надзор от страна на възрастните“ и „напътствие“, вече допускаха диалекта от Хускварна и шапките на „Вермбол“.
След престоя в галантерията се премести в Стокхолм и живя при един стар чичо, който имаше студио в квартал Кунгсхьолмен. Тук завърши образованието си във вечерно училище. Колкото и невероятно да изглежда, но без допълнителна квалификация успя да получи мястото, където все още работеше. Въпросният чичо почина отдавна и сега апартаментът беше негов.
Изведнъж потокът на мисълта му прекъсна и той застина на място. Намираше се по средата на кръстовището пред жилищната си сграда. У мъжа, който току-що мина, имаше нещо изключително познато и без да знае защо, той се извърна и го последва. Ясните сини очи, русата чуплива коса, любопитното, но решително изражение, белегът на лявата му вежда, походката му — всичко съвпадаше. Наистина ли бе възможно да разпознае човек, когото е виждал за последен път на шест-седемгодишна възраст? Вероятно мислите му за проекта в Катринехолм го караха в момента да съзира призраци.