— Откъде сте така добре осведомен за всичко това? — попита тя, когато се върна.
На връщане от тоалетната прецени, че не е особено пияна, ала реши да си тръгне след тази чаша. Три бири и две чаши вино за пет часа не представляваха никакъв проблем, но бяха и предостатъчно.
— Работил съм там — отвърна Педер. — Вярно, беше отдавна, но обичам страната и следя какво се случва.
— С какво се занимавахте там? — поинтересува се Петра.
— Бях лекар в организацията „Лекари без граница“.
Петра се засмя на скромността му.
— Шегувате ли се?! Вие получихте Нобелова награда. Моите поздравления.
— Никога не съм гледал по този начин, но може би сте права. Да пием за това.
Пиха и Педер й разказа някои неща за бежанския лагер в Бейрут, където беше работил, после разкри в отговор на директния въпрос, че в момента е анестезиолог в болница „Каролинска“.
— А вие с какво се занимавате? — попита той.
Петра в никакъв случай не се срамуваше от професията си, но през годините откри, че понякога реакциите на хората я разочароват, когато им каже истината. По тази причина даваше стандартен отговор на хора, които не срещаше по служба и не възнамеряваше да види отново.
— Застрахователен агент съм във Фолксам — отвърна тя разсеяно, играейки си с часовника.
Безинтересният отговор рядко предизвикваше повече въпроси, а именно това бе и целта й.
— Значи си близо до работата си — отбеляза Педер.
Петра се усмихна и пресуши последните капки вино. Наближаваше полунощ и започваше да усеща умората. Седмицата си беше казала думата, макар като цяло да не бе напреднала особено в разследването. Махна на бармана и му показа четиристотинте крони върху плота. Знаеше, че са предостатъчно дори и с щедър бакшиш.
— Време е да вървя — обяви тя и се плъзна от стола.
— Съгласен съм.
Педер й помогна да си събере вещите и й подаде чантата, която тя остави на плота, за да си облече палтото. Беше прекарала двайсет минути в магазина за обувки, където дълго се колеба какви ботуши да купи: дали елегантните с по-висок ток, или не толкова модните, но по-удобни с нисък ток. Накрая се спря на модерните, с по-висок ток. Сега, когато кракът й се подгъна, съжали за избора си.
— Олеле! — възкликна Петра кокетно и през ума й мина мисълта, че май флиртува.
— Ще те изпратя до таксито, млада госпожице — предложи Педер Фрик и я хвана под ръка.
Ноември, 2006 година, събота
Единайсет и половина е. Около шейсетгодишен мъж в кожено яке и с карирана шапка излиза. Първо забелязвам ръката му; да, на безименния си пръст носи халка. Така ли се грижи за брака си? Има жена, а иска още. За мен никога не е имало човек, когото да обичам, с когото да говоря, да се храня, да спя. Тази вечер обаче ще говоря с някого; и ще спя с някого.
Звъня на вратата. Тя отваря и ме поглежда изненадано, но веднага ме пуска и затваря бързо след нас. Видимо се притеснява, че другите обитатели ще забележат каква върволица от хора влизат и излизат от апартамента й.
— Вие сте? — пита тя.
— Клиент.
Оглежда ме подозрително от горе до долу.
— Как ме откри?
— Не беше трудно — отговарям аз, без да лъжа.
— Как се казваш?
— Джон Холмс — изричам непринудено.
Тя прихва и свива рамене.
— Добре, така да е — продължава да се смее. — Какво искаш?
— Същото като всички останали. Секс.
Помага ми да сваля палтото и го закача. Аз си събувам обувките, без да чувствам нервност. Все едно най-после съм където трябва: в забраненото пето измерение.
— За пръв път ли ти е? — пита тя.
— За пръв път ми е — признавам аз.
— Притесняваш ли се?
— Да — лъжа аз. — Хайде първо да пийнем нещо.
Тя веднага приема предложението ми. Предлагам бутилката, която донесох. Тя започва провокативно да сваля дрехите си една по една и накрая застава гола пред мен, без да показва никакъв свян. След това се захваща да ме разсъблича внимателно и предпазливо, все едно съм от стъкло. Целува ме по цялото тяло, но не и по устата. Оценявам го. Това отблъскващо същество никога няма да докосне устата ми с противните си лепкави устни. Но трябва да призная, че си владее занаята и когато устните и езика й се промъкват между краката ми, не успявам да се въздържа и заплаквам. Отвежда ме до леглото.
Лежи под мен; сега движенията й са бавни и овладени. Пъхам пръсти в нея и тя простенва тихо. Прошепвам през изтънялата й изрусена коса: