— Може ли да те вържа…
Кимва в отговор. Очите й са затворени, а бедрата й все още се вият около ръката ми. Внимателно вадя пръсти, вземам ножицата и въжето и нежно, но здраво завързвам ръцете и краката й към таблите на леглото. Заспала е, но се събужда с писък, когато с всичка сила натиквам коляно в чатала й. Широко отворените й очи ме гледат с потрес и ужас, а аз продължавам да говоря напевно и почти шепнешком, докато я възсядам и размахвам ножицата.
— Време е да те подстрижем…
Тя изпищява, но аз приглушавам вика с крайчето на чаршафа, като го натиквам в устата й. Чувствам се все така възторжено, както когато правихме секс. Нито потреперващото й тяло, нито изплашените й очи са в състояние да променят божественото ми състояние. Режа косата й кичур по кичур и всеки път й показвам резултата. През цялото време й припомням какво ми е причинявала, а тя кима енергично, за да потвърди, че е напълно наясно. Вадя чаршафа от устата й и тя се заклева да не пищи. Вместо това се извинява и обещава ли, обещава да ми се реваншира, да направи каквото й кажа, докато й режа миглите, а накрая и веждите, макар от време на време да отрязвам и малко плът.
Кръвта сега се стича обилно по мокрото й от сълзи курвенско лице, намазано с грим. Питам я дали я боли, когато нарочно захващам и малко кожа. Тя пищи и крещи, че я боли, и аз отново натиквам чаршафа в устата й. Обяснявам й колко много различни видове болка има. Тя потреперва конвулсивно, затова отново се държа мило и вадя чаршафа от устата й. Моли ме и ме умолява и в отговор й запалвам цигара. Тя ми благодари и ми се усмихва отчаяно. Аз отвръщам: „Никакъв проблем“, натиквам отново чаршафа в устата й, а с цигарата прогарям дълбока дупка в корема й. През цялото време й разказвам всевъзможни спомени от детството, но след известно време цигарата угасва. Питам се как ли ще се отрази малко сол върху прогореното място. Вземам сол от кухнята и я изсипвам върху раната; очевидно никак не е добре, но й обяснявам, че самотата е като самопрезрението. Започвам да се уморявам от физическото насилие, защото като цяло не съм лош човек и предпочитам да стоя в затворената си черупка. Не се сещам какво повече да й кажа и затова за последен път вадя чаршафа от устата й и любезно я съветвам да ми поиска прошка от цялото си сърце; уверявам я, че тогава всичко ще приключи. Тя се подчинява. После я удушавам и слагам край на живота й.
Ето — отново се хваля на хората и пред себе си — със злината си. Излиза, че те не са по-лоши от мен — и никога не са били, — но сега ролите са разменени. Сега те са жертвите, а аз съм насилникът. Достигнах повратен момент в живота си и вече не се самосъжалявам. Предпочитам действието пред размисъла. Времето, през което пясъчният часовник се изпразва, е свършило и е настъпил моментът за наказание.
Представете си как Ан-Кристин — хубавата, силната, властната, самоуверената, непобедимата Ан-Кристин — завърши живота си като изпаднала проститутка в нечовешко сиво бетонно предградие. Само при мисълта за това главата ми се замайва. Всъщност вероятно й направих услуга, като сложих край на всичко. От друга страна, тя навярно с радост би заменила последния час от живота си за още петдесет години в бордея в това гето.
А какво получих аз от събитията през последните няколко дни? Щастие? Самоуважение? Слънчево детство и радостно порастване? Не! Дори не мога да кажа, че справедливостта е възтържествувала, защото щеше да е справедливо те да страдат в продължение на трийсет и осем години, а аз да имам трийсет и осем щастливи години пред себе си. За жалост е прекалено късно и за двете. Съсипаното детство никога не може да бъде поправено; никога няма да бъде забравено, променено или преодоляно. То е хронична болка. Що за свят е този, където позволяват на малки щастливци като Ханс и Ан–Кристин да разтрошават на парченца живота на други, не толкова сполучили деца?
През последните няколко дни на мизерното си съществувание просто получих възмездие. От своя страна то ме потопи в ново, вълнуващо измерение — лудостта. Петото измерение на живота: дясно-ляво, нагоре-надолу, вътре-вън, тик-так и ку-ку. Те откраднаха моето време, аз — тяхното. Куку. Потапям се в новото измерение — измерението на лудостта.
Събота сутринта
Предпазливо извърна глава и установи, че е сама в леглото. Бавно се надигна, седна и се огледа. Лампите бяха изгасени, но откъм открехнатата врата на банята идваше светлина и й позволи да си състави мнение в каква стая се намира. Беше минималистично обзаведена, но модерно. Вдясно, върху перваза на прозорец с дизайнерски щори, в голяма квадратна сива саксия имаше добре гледано растение, чието име тя не знаеше. На стената пред нея се издигаха правени по поръчка големи бели гардероби, а до тях видя затворена врата. Вляво се намираше банята. От двете страни на широкото легло, застлано със скъпи чаршафи от египетски памук в бежово-кафяви нюанси, висяха окачени на стената нощни шкафчета. На по-близкото до нея се мъдреха две празни бирени бутилки. Нима беше пила още? На облицованата с дамаска табла зад главата й бяха окачени два аплика, а на тавана имаше четири вградени високоговорителя.