Съмнението се основаваше на здравия разум, но на емоционално ниво той не се поколеба. В съзнанието си го виждаше почти всеки ден. Нямаше никакво съмнение, че това е той.
Мъжът се спусна енергично по стълбите на метрото, бързо приближи преградата, където с отработено движение прокара картата си през устройството и премина. Слезе пъргаво по ескалатора, не изчака той да го свали и потъна в подземния свят. Вече на платформата, извади вестник от джоба на сакото си и започна да го прелиства, докато чакаше.
През това време той се движеше на десетина метра от мъжа и накрая седна на пейка зад него. В главата му бушуваха мисли; не намираше приемливо обяснение за поведението си. През последните двайсет години не бе правил нищо извън обичайното: ходеше на работа, прибираше се, пазаруваше, ядеше, спеше, отиваше на кино или — рядко — се разхождаше, четеше или гледаше телевизия. Изведнъж се озова в метрото, поел в неизвестна посока, следвайки мъж, когото не беше виждал от почти четирийсет години. Обзе го необичайна възбуда. Нещо се случваше в живота му; преживяваше приключение и това му хареса.
Винаги му беше приятно да се отпусне във вагона на метрото и да чете вестника на път към вкъщи. Работният му ден във фирмата за недвижими имоти започваше в седем сутринта. Така успяваше да се прибере достатъчно рано, за да прекара няколко часа с децата, преди да си легнат. Ставаше в пет и половина, а рядко си лягаше преди единайсет и трийсет, затова страдаше от хронично недоспиване. Но вече бе свикнал, а и след няколко години децата малко или много щяха сами да се грижат за себе си. Тогава с Пия щяха да се наспиват през уикенда.
Имаха три деца, три прекрасни деца. Независимо от своята упоритост, капризничене и невероятно количество енергия все още го правеха необикновено щастлив. Пия изпитваше същото. Познаваше я от колежа, но се събраха едва осем години по-късно, когато отново се срещнаха на някакво парти. Тя работеше на непълен работен ден като зъботехник в предградието, където живееха, и взаимоотношенията им продължаваха да са изключителни и след петнайсетгодишен брак. Бяха най-добри приятели и разговаряха почти за всичко.
В общи линии беше доволен от работата си, макар невинаги да ходеше с удоволствие на огледи през уикендите. Фирмата вървеше добре, а това беше основното. Работата като брокер по недвижими имоти означаваше свобода и разнообразие, а той и партньорът му отнасяха вкъщи добри пари в края на месеца, така че не се оплакваха поне във финансово отношение.
Като се има предвид откъде беше тръгнал, изпитваше известни колебания дали ще бъде щастлив възрастен. Беше единствено дете на самотна полуалкохолизирана фризьорка — когато въобще работеше — чийто единствен интерес бяха мъжете. Често се местеха и никъде не се установяваха за дълго. През годините идваха и си отиваха различни повече или по-малко пастроци. Като малък беше буен и шумен; сбивания и наказания изпълваха детството му. Очевидно е бил трудно дете. Това, разбира се, се отразяваше на оценките му, но необяснимо защо, в гимназията започна да се отнася сериозно към учението.
Именно тогава всичко се промени. Скоро след като постъпи в гимназията, майка му отново се премести, ала той реши да не я последва. Заживя в апартамент-студио и се налагаше сам да се грижи за себе си. През уикендите работеше на бензиностанция, вечерите посвещаваше на учене, игра на футбол и домашни задължения. По онова време израсна и завърши с отлични оценки. Толкова добре се справи в гимназията, че го приеха икономика в колежа.
И ето го сега: на връщане от добре платената му работа във фирмата, която той и партньорът му изградиха от нула, на път към скъпата му съпруга и обични деца в уютната крайградска къща. Тези мисли му бяха приятни, а чувството за удовлетвореност от себе си се засилваше от гледката на посърналите му угрижени спътници, насядали наоколо с нос, забит в безплатен вестник или в заскрежения прозорец. В стъклото видя отражението на някакъв нещастник, вперил поглед в него. Нима щастието му бе така очевидно? Това проблем ли беше? Няма значение, приемаше го.