— Ехо, има ли някой вкъщи? — провикна се той високо, но отговор не последва. — Ехо! — повтори още по-високо.
Реши да влезе. Старателно си избърса краката в изтривалката в антрето и затвори вратата след себе си.
Вторник вечерта
След няколко седмици, прекарани в болницата, най-после отново щеше да се върне у дома. Най-после, защото копнееше да спи в своето легло, да седи сама пред своя телевизор и тя да решава коя програма ще гледа, докато пие своето домашно направено кафе. Липсваха й и ароматите на къщата — на нейния сапун, на нейните препарати, на домашните сладка — пропили се в стените.
От друга страна, въобще нямаше да й е лесно, защото, след като си счупи бедрото, се движеше мъчително и щеше да се оправя трудно сама. С годините интересът й към храната спадна; вече почти не усещаше вкуса й. Нямаше обаче как изобщо да спре да яде. В това отношение престоят в болницата се оказа практично нещо: поднасяха й всичко, не се налагаше нито да пазарува, нито да мие чинии.
Служителят от транспортния отдел постави куфарчето й пред вратата и изчака търпеливо тя да си извади ключодържателя от чантата. Внимателно пъхна ключа, завъртя го и вратата се отвори с лекота.
— Да ви помогна ли? — попита мъжът любезно.
— Не, не е необходимо. Ще се справя. Много благодаря — махна му тя за довиждане.
— Внимавайте и бързо се оправяйте — пожела й шофьорът.
Слезе заднишком по стълбите на верандата, за да се увери, че наистина ще успее да влезе сама в къщата.
Ингрид запали лампата на тавана, избърса внимателно обувките си в изтривалката, облегна патерицата в ъгъла до вратата и направи крачка към закачалката, където свали палтото си, като се крепеше на здравия си крак. Посегна към облечена в червено кадифе закачалка и окачи палтото. После направи още няколко крачки до столчето и приседна. Събу си кожените ботуши и ги постави под закачалката, пресегна се за куфарчето и отвори ципа на капака. Извади удобните чехли и плъзна крака вътре. Облягайки се на стената, успя да се изправи.
Подпряна на патерицата, изкуцука през всекидневната, хвърли си недоволен поглед в огледалото и продължи към кухнята. Спря на прага и се пресегна към ключа за осветлението до вратата.
Докато извършваше тези действия, долови странна миризма. Старите, познати и обичайни миризми бяха налице, но ноздрите й долавяха и нещо непознато. Миришеше на кожа… На кожа и изпражнения ли?
Запали лампата.
В първия миг остана без дъх и застина ужасена, без да разбира какво всъщност вижда. След няколко секунди възприе гледката на мъртъв мъж върху пода и усети как я облива гореща вълна. С несигурни крачки стигна до стол край масата, изтегли го и рязко се отпусна на него. Не можеше да откъсне очи от окървавената плът, представлявала някога лице, и дълго седя там, като си мислеше единствено: вдишай, издишай, вдишай, издишай… Едва след няколко минути се успокои. И тогава установи, че всичко друго е наред. Нищо по кухненските плотове не бе докоснато, а столовете стояха симетрично разположени около кръглата маса. Не се забелязваха никакви следи от борба или насилие; само размазан от бой човек на пода. Мъртъв мъж. Господи, как е възможно?! И защо е тук, на пода в нейната кухня?
С голямо усилие се изправи отново и стигна до закачения на стената телефон в антрето. Взе слушалката и помисли за миг, преди да набере номера на таксиметровата служба. Поръча си такси — според диспечера щяло да пристигне до десет-дванайсет минути — и повтори всичко в обратен ред: върна чехлите в куфара, затвори ципа, обу си ботушите, изправи се и си облече палтото. Загаси осветлението, излезе и заключи. Тръгна по алеята с чанта през рамо и куфарчето в ръка. Подпираше се на патерицата. На тротоара изчака таксито да пристигне.
— Ингрид! — възкликна сестра Маргит изненадано. — Нали нямаше търпение да се прибереш вкъщи.
Маргит Олофсон, висока, на средна възраст, имаше закръглени форми и тъмночервена коса. Беше от типа жени, които излъчват майчинска загриженост и човещина.
— Сестра Маргит, станало е нещо ужасно.
— Ингрид, скъпа, седни. Изглеждаш напълно изтощена. Какво се е случило? Неразположена ли се чувстваш?
Маргит Олофсон хвана възрастната жена под ръка и й помогна да стигне до един от фотьойлите в чакалнята на болницата. Под бялата престилка се виждаха сини джинси.