Главен инспектор Кони Хьоберг лежеше на дивана и гледаше детско предаване по телевизията. Едногодишно хлапе с див поглед подскачаше нагоре-надолу по него и се опитваше — въпреки строгите и не до там строги възражения — да вземе очилата на татко, в този момент така изцапани от пръстчетата му, че едва се виждаше през тях. Друг едногодишен мародер седеше до поставката за вестници и списания и систематично ги вадеше едно по едно и ги мяташе на пода. Хьоберг си каза — за кой ли път — че имат сериозна нужда от повече такива поставки, и мислено си отбеляза още утре да купи няколко. На колене пред телевизора седеше млада четиригодишна госпожица, потънала в злощастията на зебра, жираф, маймунка и две плюшени мечета, които се опитваха да изчистят детска стая. Изобщо не забелязваше хаоса наоколо и следеше програмата, предназначена единствено за нея, а не за братчетата й близнаци.
Съпругата на Кони Хьоберг, Оса, разчистваше в кухнята след вечеря. Помагаше й шестгодишната й бъбрива дъщеря, която обожаваше да мие чинии. От мястото си на дивана Хьоберг долавяше гласчето й над шума от телевизора. Най-големият им син, осемгодишният Симон, бе отишъл след училище при приятел в съседната кооперация — с други думи, липсваше само един от фамилията.
Апартаментът на семейство Хьоберг беше смайващо подреден, особено като се има предвид колко души го обитаваха. Редът бе напълно задължителен за психическото равновесие на родителите и представляваше неизменен закон на дома. Когато следобед всички деца се връщаха и се захващаха с игри, къпане и подготовка на вечерята, неопитният наблюдател би останал с впечатлението, че цари пълен хаос. Но в девет вечерта, когато децата бяха в леглата, в апартамента не се забелязваха никакви признаци на движение.
Същото се повтаряше сутрин; макар седем души да се лутаха като замаяни кокошки в продължение на няколко часа, всички следи изчезваха, щом входната врата се хлопнеше след последния. Хьоберг се придържаше към правилото децата да възстановяват реда, след като са създали хаос. Всъщност той трудно си събираше мислите, ако нещата не са си по местата. В работата си като главен инспектор в отдел „Тежки престъпления“ се налагаше да организира мислите си логично, а това просто не се получаваше при отсъствието на ред.
Апартаментът на улица „Скане“ до площад „Ниториет“ беше голям — петстаен, с обширна кухня, но въпреки това им беше тясно. Близнаците деляха стая, момичетата — също. Симон разполагаше със своя, ала в не толкова далечно бъдеще и момичетата щяха да имат нужда от самостоятелност. А и възникваше необходимостта от втора баня. Сутрин неизменно се събираха на опашка. За да я съкрати, а и да си осигури известно спокойствие, докато си прегледа вестника на масата за закуска, Хьоберг винаги ставаше пръв. В пет и половина се измъкваше от леглото, бръснеше се, вземаше душ, зареждаше кафеварката, правеше два сандвича със сирене и грабваше вестника. Обикновено разполагаше с двайсетина минути насаме, докато останалите от семейството се раздвижат, а после трябваше да бъдат свършени много неща за кратко време: да се стопли овесената каша, да се сменят памперсите, да се направят сандвичите, да се извадят и облекат дрехите, да се сплетат плитките, да се измият зъбите. И всичко това се извършваше под звука на постоянни брътвежи, топуркане на крачета, оправяне на легла, а проклетата кола с дистанционно управление сигурно кънтеше над главите на съседите долу. Не звучеше завидно, но Хьоберг искрено обичаше живота с децата си и с Оса никога не съжаляваха, че са създали такова огромно семейство.
Въпреки това беше редно да се преместят в по-обширно жилище, но беше трудно да се намери по-голям и хубав апартамент в града, а и определено щеше да е по-скъп. Къща в предградията не ги привличаше особено. Тук се бяха установили и се чувстваха щастливи. Разполагаха с училища, детска градина, децата имаха приятели и беше близо до работните места и на Хьоберг, и на Оса. Намираха се близо и до магазини, ресторанти и много от приятелите си. Не, трудно щяха да намерят по-добро място, където да живеят.