— Боже мой, свали най-сетне тази глупава шапка! Ще ти купя една дузина, ако искаш да носиш подобно нещо на главата си, но моля те не тук.
Засмяна, тя последва съвета му, забелязвайки, че в ъгълчетата на очите му са се образували малки бръчици, а на слънчева светлина синьото на очите му е още по-наситено.
Бризът веднага разроши косата й. Бакърено златисти къдрици паднаха върху очите й, докато тя развали изкусната прическа и просто сплете косата си. Забеляза, че Стив все още я наблюдава. Той също бе свалил шапката си и стоеше с широко разкрачени нозе. Бе махнал и тъмното сако, а ризата му се вееше, разкопчана почти до кръста. Пират. Да, наистина приличаше на пират. Не й бе хрумвало вече?
— Така по-добре ли е? — тя умишлено придаде на гласа си предизвикателна нотка. Трапчинките около ъгълчетата на устните му се очертаха още по-ясно.
— Много по-добре, проклета зеленоока сирено. Би трябвало да те хвърля зад борда.
— Сега? Но най-вероятно ще те повлека със себе си.
— Не се и съмнявам. Дръж се здраво тогава.
Тя последва съвета му, миг преди един порив на вятъра накара яхтата да полегне на една страна.
Измокрена почти до кости от разлетелите се пръски, тя чу смеха на Стив. Какво възнамеряваше да прави? Дори и да бе мислил да я хвърли зад борда, в момента изразът на очите му недвусмислено казваше нещо друго. По-късно, когато Джини се опитваше да си спомни случилото се през този следобед, всичко й се струваше просто сън — слънцето, солената пяна, бризът, брулещ лицето й. Стив управляваше платноходката със същата непринудена лекота, с която яздеше. Дали съдът също бе на Сам Мърдок? Скоро престана да си задава въпроси — така бе по-лесно. Дори когато спряха в сянката на един кораб, който стоеше на котва с вдигнати платна и на чиято палуба се суетяха многобройни мъже, заети с необясними за Джини занимания.
— Мислиш ли, че ще можеш да се изкатериш по една въжена стълба или трябва да те метна на гръб като военен трофей?
Джини успя, въпреки че мократа рокля лепнеше по тялото й. Не смееше да погледне нито нагоре, нито надолу, но съзнаваше колко близо под нея бе Стив, готов всеки момент да я улови, ако се поколебаеше или не можеше да намери опора за крака си.
Горе я поеха чифт силни ръце, които я изтеглиха на палубата. Джини съзря мъж, носещ шапка с козирка и златисти нашивки на ръкавите. Дали Стив не искаше да я отвлече като истински пират? Щеше ли да й стори нещо?
— Господин Морган, вече се питах дали не сте променили плановете си. Госпожо…
— Добре, че сте ни изчакал, капитане. Джини, това е капитан Бенсън.
Колко непринудено умееше да запознава хората! Отведоха Джини в една каюта, чието луксозно обзавеждане я изненада, въпреки че се закле, че този ден нищо вече не може да я изненада.
Стив затвори вратата зад себе си, което накара дъха й да спре. Сякаш времето бе спряло и Стив завинаги щеше да си остане така в рамката на вратата, наблюдавайки я изпитателно.
— Цялата си мокра. Изглеждаш почти като пияна. По-добре ще е да се преоблечеш, преди отново да излезем.
Джини сякаш усещаше полюшването на кораба под себе си, но може би това бяха само омекналите й колена, които трепереха, когато Стив пристъпи към нея. Той разкъса роклята й от деколтето до кръста.
— Дойде моментът за плащане, принцесо. За Бога, чаках достатъчно дълго.
Джини неусетно се оказа легнала напреки на леглото. Ръцете му отстраниха останалите по тялото й дрехи. Пръстите му галеха кожата й нежно и… о, Боже, прекалено интимно. Отначало дланите му влязоха във владение на онова, което им принадлежеше, след това устните и накрая цялото му тяло здраво стиснато между бедрата й. Сякаш целият свят наоколо започна да се люлее и върти. Джини стенеше и стенеше, докато той не заглуши виковете й с устните си.
Когато всичко свърши, й бе трудно да се върне към действителността. Как желаеше да остане в безопасния, щастлив свят на сънищата си. Донякъде се бе надявала, че Стив възнамерява да я отвлече и да я задържи при себе си, независимо при какви условия. Поне все още я желаеше. Едно бе сигурно — телата им все още намираха общ език.
Чувстваше се сънена и доволна, не искаше да мисли за нищо. Достатъчно й бе да лежи в обятията му, докато времето минаваше, сякаш без да ги засегне. Само ако можеше да повярва, че нищо не е в състояние да ги раздели един от друг и че всичко е както някога!
Но за жалост не бе така. Болезнено си спомни за това, когато Стив се освободи от прегръдката й и започна да се облича. Безразличното му и някак безчувствено държание прогони сладкия блян, в който бе потънала допреди малко.