За миг очите му сякаш станаха по-топли и тя си спомни за общите им преживявания, някога, когато в едно малко мексиканско село наистина се бе напила с шампанско и му бе помогнала да извади от затвора Пако Дейвис. Защо точно сега трябваше да й напомня за това?
Опита се да изглежда безучастна, казвайки със смирен глас:
— Празненство? Какво имаш предвид? Кога най-сетне ще престанеш с тайните?
Гласът му прозвуча иронично, а пръстите му стиснаха ръката й малко по-силно.
— Няма никакви тайни. Мислех, че си разбрала за какво говорехме. Тук сме, за да осветим кораба. Трябваше да се казва „Лейди Бенисия“, но промених мнението си, както току-що споделих с капитана. Вместо това ще се казва „Зеленооката лейди“ и ти, любов моя, ще му бъдеш кръстница.
27
Остатъкът от следобеда бе същински калейдоскоп от летящи впечатления, никое, от които не продължаваше достатъчно, за да се запечати в паметта на Джини. Хора, запозна се с толкова много хора, че накрая не можеше да си спомни нито едно лице. И всеки път, когато Стив я представяше като принцеса Сарканова, изпитваше желание да потъне в земята от срам. О, Боже! Ако Иван научеше! Или баща й! Какво щеше да прави Стив?
Имаше много испаноговорещи, сред тях и модерно облечени жени, съпровождащи съпрузите си на борда. Стъпила в една люлееща се лодка и хваната през кръста от Стив, сред радостни възгласи и крясъци на чайки, Джини бе счупила бутилка шампанско в корпуса на кораба. След това се бе опитала да не мисли за нищо.
Стив не й помагаше особено. Той стоеше неизменно до нея, досадно прегръщайки я през кръста или раменете, сякаш за да засвидетелства собственическите си претенции. Не бе възможно да пренебрегне любопитните погледи, които улавяше, а освен това знаеше, че разменяните шепнешком предположения се отнасяха за нея.
Когато най-сетне всичко свърши и те с издути платна и сякаш едва докосвайки водата се отправиха към Сан Франциско, Джини бе почти замаяна от гняв и страх.
— Би ли искала да останем на палубата или да слезем в каютата и пийнем още малко шампанско?
— Как можеше да говори толкова спокойно и делово? Като че ли… като че…
Кипяща от гняв, Джини се извърна към него, копнеейки да облекчи по някакъв начин ужасното си главоболие.
— Сега постигна ли каквото целеше? Нямаш ли съвест? Шампанско! Вече изпих толкова много, че едва се държа на крака. Освен това все още не си ми дал обяснение за днешното си държание, за начинът, по който ме измами.
Стив я сграбчи за китките толкова силно, че тя едва не извика от болка. Гласът му бе станал по-рязък.
— Ако имаш намерение да правиш сцена, тогава по-добре да слезем в каютата. Там ще получиш желаното обяснение, ако си убедена, че само това е, което искаш.
Би го зашлевила, ако не я държеше, теглейки я след себе си със свойствения си арогантен маниер. Оставил я да седне, в едно кресло, Стив се зае да пълни две чаши с шампанско, което й даде възможност да си зададе въпроса защо чувствата й към Стив все още така я объркваха. Бе го обичала, мразила, след което отново мислеше, че го обича. А сега… сега вече нищо не й бе ясно!
— Ето, изпий шампанското си. Още една чашка няма да ти навреди, но може би ще разведри намръщеното ти лице. Мислех, че обичаш изненади, Джини. Нали вчера така каза.
— Много добре зная какво съм казала вчера! И какво каза ти. Но днес… защо Стив? Какво се опитваш да ми докажеш? Как може…
— Мислех, че е ясно. Исках да ти докажа, че мога да си позволя метреса, пък била тя случайно и дъщеря на руския император. — Джини мълчеше унизена и той с ироничен поклон вдигна чашата си към нея, преди да я изпразни. — Сега, като помисля, ситуацията ми се струва наистина комична, не съм ли прав? Това ли е, което те смущава, сладка моя? Не се безпокой, ще свикнем и двамата. В края на краищата познаваме се и зная колко бързо се приспособяваш. Спомням си, някога ми бе казала, че амбицията ти била да имаш толкова много богати любовници, колкото пожелаеш. Нали не твърдиш, че си променила желанието си?
Джини притисна пръсти към слепоочията си, сякаш искаше да успокои пулсирането. Лицето й бе съвсем бледо. Тези жестове напоследък станали почти механични, едва не накараха Стив да съжали за умишлената жестокост на думите си. Да върви по дяволите! Също и той, позволил до такава степен да му влезе под кожата. Можеше да бълва отрова, а в следващия миг да изглежда като пленено, ранено животно.
„Той наистина ме мрази — мислеше си Джини. — Желае ме само защото така може да ме наранява. Да ме направи своя любовница, давайки да се разбере, че не съм нищо повече от скъпа уличница… Ох, не издържам повече!“