Той я притегли към себе си и я целуна. След като първоначално инстинктивно се бе оставила в ръцете му, Джини неочаквано започна да се съпротивлява. Не знаеше защо, навярно заради изпълнените му с презрение думи, които така я нараняваха, или защото я целуваше тъй, сякаш я мразеше. Това бе целувка, с каквато един мъж би дарил уличница, която имитира съпротива, но в крайна сметка се отдава. Може и да я желаеше, но също я и презираше, държанието му не бе оставило никакво съмнение в това.
— Не… не! — диво шепнеше тя, извръщайки глава. — Моля те, Стив! Не се чувствам добре. Имам главоболие.
— Боже мой! — той я пусна толкова ненадейно, че Джини политна назад, падайки върху един стол. — Още по-хипохондрична ли си станала? Затова ли съпругът ти толкова често отсъства? Е, добре, Джини, няма да те насилвам, щом само мисълта за това ти причинява главоболие.
Тя бе почти заслепена от болка и от сълзите, които се опитваше да сдържа. Пипнешком намери облегалката на креслото, търсейки опора, и най-сетне успя да седне. Пръстите й инстинктивно притиснаха слепоочията, сякаш за да прогонят болката.
Цялото й тяло бе започнало да трепери. Гласът на Стив, който неочаквано прозвуча малко по-човешки, идваше някъде много отдалеч.
— Джини! За Бога, какво се е случило? Наистина ли си болна? От шампанското ли е?
— Трябва… трябва да изпия прахчето си, моля те, моля, не издържам повече! В моята… имам едно в чантичката си.
Без нито дума той й даде онова, което искаше, сякаш бе някоя непозната жена, чието внезапно неразположение го бе поставило в неловка ситуация. Прахчето, чаша студена вода. След това я пренесе на леглото, без да обръща внимание на приглушените й, неясни протести.
— Стой мирно, за Бога! Няма да те нападам повече! Кога ще подейства прахчето ти?
— Не зная… не мога да мисля. То е едно от онези, които ти ми изпрати. Тези на Иван са по-силни, но той ми даде само четири… до завръщането си, както сам каза. Не зная какво ми е, но граф Черников смята, че е от нервите.
— Джини — стори й се или може би бе просто фантазия, че Стив въздъхна. — Затвори очи. Не мисли за нищо, ако можеш. — Съвсем определено просто й се бе сторило, че го чу да казва: — Съжалявам. Темпераментът ми отново ме подведе. — Стив никога не съжаляваше. Трябва да е било сън.
По-късно, когато постепенно започна да се връща към действителността, имаше чувството, че времето е спряло. Все същото полюшване на кораба под нея. Джини се събуди в някакво удобно легло. За нейно учудване косата й бе пусната. Наоколо бе почти тъмно. Първото нещо, което усети, отваряйки очи, бе облекчението от изчезналото пулсиране в слепоочията. Чувстваше се отпусната и укрепнала.
Стив седеше край масата, върху която вместо шампанско имаше гарафа, пълна с някаква кехлибарена течност. Погледите им се срещнаха. Защо я наблюдаваше толкова настоятелно? По челото му се бяха образували бръчки, но когато стана и се приближи към леглото, я заговори със съвсем безличен глас.
— По-добре ли си?
— Да, благодаря!
Колко смешно звучаха вежливостите, които си разменяха!
— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да ми отговориш на няколко въпроса?
Очите й се разшириха. Не го бе очаквала. Не и от Стив.
— Още въпроси? — учудваше се, че все още стои край леглото и я наблюдава. В изтляващата светлина не можеше да види израза на лицето му.
— Да. Въпроси! — гласът му си бе възвърнал привичния саркастичен тон, което я накара да бъде нащрек. — Не ме гледай така, Джини. Не съм се превърнал в някое морско чудовище, което възнамерява да те изяде. Но преди да те върна вкъщи има някои неща, които би трябвало да знаем един за друг. Когато това се изясни, навярно отношенията ни ще станат по-гладки и не така заплетени. Кой знае, навярно бихме могли дори да бъдем приятели.
— Както с Консепсион, предполагам? — не успя да сдържи ироничната си забележка Джини и видя как устните му се разтеглиха в нервна усмивка.
— Да, приблизително така.
Той седна до нея, правейки се, че не е забелязал, че тя неволно настръхна.
— Не ти вярвам — открито рече Джини. — А и как бих могла? От самото начало ме мамиш. Казваше, че…
— Проклятие! Опитвам се да не си изпусна нервите. Не забелязваш ли, че точно това искам да променя? — След това остро и напълно неочаквано добави: — Обичаш ли новия си съпруг?
Джини отвърна, без да се замисли:
— Не! Не! Никога не съм го обичала! От самото начало. Но той… сега не мога да си обясня как се случи. Първо шокът от онова, което ми разказаха, а после Карл. Не зная как се оказах на кораба, не мога добре да си спомня как стана така, че се оженихме! Всичко се случи, след като граф Черников ми бе дал лекарството, защото, както сам се изрази, още съм била под въздействието на шока…