Преди да заспи, се закле да не позволи никому повече да й причини болка. Бе сънувала, че изважда сърцето от гърдите си. За миг се преви от болка. Мъката я пронизваше като нож. Искаше да плаче, да крещи истерично, но бе останала без сълзи. След това се насили да погледне в огледалото блестящите си очи, които, обрамчени от медночервени къдрици, светеха със зелено сияние.
Обзета от внезапен разрушителен порив, тя посегна към четката за коса и я запокити срещу огледалото. Оглушителният шум от строшено стъкло я накара неистово да се разсмее. Не забеляза, че пръсналите се малки стъкълца режеха лицето и ръцете й.
Тя затвори очи и пое дълбоко дъх.
— Никой повече няма да ме използва. Кълна се. Никой. Няма да допусна да ми причиняват болка… никога.
От днес насетне щеше да разчита единствено на себе си. Няма да се довери никому повече. Дори и на така наречения си баща, който също се бе опитал да я използва за своите цели. Дали сенаторът, нейният „баща“, изобщо я бе обичал някога? Гледаше на нея като на един от своите козове и искаше да я използва, докато още бе млада и хубавичка. А сега… нека Стив постъпва както намери за добре, бе й безразлично. Но защо по изключение веднъж вместо нея да не страдат другите?
Задъхваше се, сякаш дълго време бе тичала. Гняв, унижение и болезнено чувство, че е опозорена, правеха движенията й напълно механични. Нищо вече нямаше значение, освен потребността да се движи, да избяга от всичко и всички, веднъж тя да е онази, която кара другите да страдат. „Мразя го, мразя го — крещеше вътрешно Джини. — Мразя всички тях, тези лицемерни използвачи!“
Бе облечена. Върху небрежно прибраната си коса сложи най-старото си и отвратително боне. Все още нямаше представа къде да избяга или какво да прави, но какво от това? Само да е по-далеч, нека всички се чудят, нека я търсят, докато събитията се стоварят върху им с цялата си неизбежност. Можеше да работи в някой бар, да танцува и забавлява хората. Или да стане уличница, в тази област бе натрупала богат опит! Кискайки се истерично, тя взе едно прахче, после на бърза ръка още едно. Всички останали натъпка в чантичката си. Била наркоманка? Робиня? Щеше да се разбере. Не бе трудно да намери мъж, който да й дава всичко онова, от което имаше нужда. Въпреки гнева, умът й работеше трескаво. Момичето отвори капака на кутията за бижута и изсипа всичко в джоба си. Бижутата никога не губят стойността си, а тези навсякъде щяха да струват цяло състояние. Не й ли го бяха казвали всички? Усмихна се със задоволство. На Стив навярно никога не би му минало през ума, че неговите собствени подаръци ще й донесат свободата… Камъните блестяха подобно на очите й. Опали и диаманти и един-единствен, огромен смарагд… като окото на великанска котка, чийто огнен блясък превъзхождаше дори блясъка на собствените й очи.
Какво ще правиш, когато се окаже, че не си купил нищо повече, освен една сянка, скъпи ми Стив? Ще те направя за смях на всички, както ти постъпи с мен.
За съжаление вече не носеше нож със себе си. Този път острието нямаше да пропусне целта. Но всъщност… не, не искаше да го вижда никога повече, никога!
Къщата бе съвсем тиха, но въпреки това тя предпазливо се възползва от задното стълбище… за всеки случай. Не желаеше да бъде видяна от някого.
— Джеймсън, ще изкарате ли, моля, малката двуколка? Не… ще се оправя и сама, всичко е наред. Няма да отсъствам дълго. Искам просто да свърша нещо спешно. — Долавяйки колебливия израз на лицето му, тя започна да импровизира. — Имам среща с господин Мърдок, ако някой ви попита или ако не се върна навреме.
— Господин Сам Мърдок ли, принцесо?
Тъмното му лице внезапно стана безизразно и Джини разбра, че слуховете вече се ширят и сред прислугата. Разбира се, как иначе!
Тя се усмихна. Очарователно и донякъде прелъстително.
— Да. Трябваше да е изненада. Но на вас мога да се доверя, зная, че умеете да пазите тайна. Ще побързате ли? Трябва да се върна навреме, за да се преоблека за операта и тазвечерния прием, а вече е ужасно късно. За вас, разбира се, ще има добър бакшиш. Нали знаете колко щедър е господин Мърдок!
— Да, госпожо — отвърна мъжът, а след това с все още колеблив глас добави: — Но господин сенаторът…