Гласът му я подиграваше с привичната си хаплива, саркастична нотка. Не биваше да го допусне!
— Може би не съм била достатъчно ясна? Ох, за Бога… направи всичко, което се очакваше от теб и задоволи проклетата си гордост, защо просто не си отидеш и не ме оставиш на мира? Защо не си вървите всички? Не желая да се устройват никакви дуели заради мен… отказвам да напусна този кораб!
Безсмислено бе. Още докато говореше, хвърляйки думите срещу него като ножове, знаеше, че е безполезно. Добре познаваше настроенията на Стив, избухливия му, безразсъден темперамент, който му позволяваше да се смее миг преди да се хвърли в смъртна опасност. Но в този случай… ох, защо трябваше постоянно да я гледа, сякаш четеше мислите й, докато трапчинките край устните му се вдлъбваха, при което той я даряваше със саркастична усмивка? Едната от черните му вежди леко трепна, сякаш за да я предупреди…
— Виждате, дамата повтори, че решението й е окончателно. — Коприненият глас на Иван Сарканов сложи край на мълчанието. — Допускам, че ще ме призове за свой защитник?
— А аз допускам, че ще изберете оръжието, или не? — гласът на Стив бе сух.
— Не бих искал да бъда несправедлив… защо Виржини не избере вместо нас?
Внезапно някакъв слънчев лъч попадна върху лицето на Джини и я заслепи, при което тя примижа. Чу собствения си призрачен глас, прозвучал високо и ясно:
— Защо не саби? Отдавна искам да наблюдавам дуел със саби.
Някой звучно въздъхна. Граф Черников се покашля, възнамеряваше искаше да каже нещо, а думите бяха заседнали в гърлото му.
Сенаторът пръв си възвърна способността да говори и кипна:
— Никога през живота см не съм чувал подобна нелепост! Дуел — това е гротескно! Господа, живеем в деветнадесетото столетие и се говори, че сме били цивилизовани.
— А вашите дуели с револвери… лично аз съм бил свидетел на няколко, знаете ли… това не са ли двубои на живот и смърт? Този обичай да извадиш пистолет и да стреляш от хълбок, бум-бум-бум… това не е никакво изкуство и не изисква никакво умение. При сабите, напротив… може би моят противник, благородният пират, не е научен да борави с подобно оръжие? — ироничният поглед на принц Сарканов се плъзна от сенатора към Стив, който безразлично сви рамене, сякаш не отдаваше никакво значение на въпроса.
— В кавалерията придобих някои основни познания. Но допускам, че имате предвид саби за фехтовка?
— Значи сте съгласен? Всичко ще се реши от изхода на нашия дуел, нали така?
— Чуйте ме за момент! — гневно поде сенаторът. — Не гледате сериозно на тази смехотворна идея, нали? Джини очевидно е прекалено изтощена, за да разсъждава трезво. Не мисля, че може да оцени значението…
— Смятам, че Джини много добре знае за какво става дума — спокойно рече Стив.
Той я погледна и за част от секундата, когато очите им се срещнаха, пред погледа на Джини проблесна миналото: тя видя онзи израз, който придоби лицето му, когато се бе нахвърлила върху него с ножа и едва не го уби.
Но сега… сега бе загубен. Иван със сигурност щеше да го убие… и тогава той завинаги щеше да изчезне от нейния живот.
Все по-осезаемо й прилошаваше, а и усещаше погледа на две тъмносини очи, които бе обичала и мразила и които никога повече нямаше да види.
Отвори уста и понечи да извика „Не!“, но не можа дори да прошепне. Всички около нея говореха на висок глас — сенаторът и досега мълчаливият шериф ожесточено спореха за закони, убийства и здрав разум, докато Иван заръчваше на камериера си да донесе от каютата му куфара с двете саби.
Без да забележи, Джини неочаквано се оказа подпряна на някакъв парапет, а граф Черников се опитваше да я успокои, сложил ръка на рамото й. Присъстващите на палубата се отдръпнаха, за да направят малко място.
— Значи се разбрахме? Всички сме съгласни, нали? Скоро тук ще се състои едно тъжно събитие, но когато дуелът свърши, всеки ще поеме по пътя си, надявам се в мир.
— Този принц наистина измисля фантастични интриги и странни правила, не съм ли прав? — мърмореше шерифът. Всичко това никак не му се нравеше и горко се каеше, че се бе оставил да го убедят да вземе участие в подобно безумно преследване на някаква избягала съпруга. За пореден път се потвърждаваше, че всички жени си приличаха, независимо от коя социална прослойка произхождаха! Опърничави и, подобно на тази с нейните сърдити зелени очи, смъртно опасни.
Сенаторът обмисляше цялата абсурдност на ситуацията. Стиснатите му устни се бяха превърнали в тънка линия, а на челото му пулсираше вена. Както и да завършеше всичко, за него то щеше да значи единствено скандал и позор. Щеше да загуби единия си зет и това само с някой повече или по-малко случаен саблен удар. Боже мой! Жегата трябва да бе тази, която пречеше на всички да мислят трезво, на Джини също. Как бяха допуснали да се стигне дотам? Един дуел с пистолети бе нещо друго. Иначе всичко щеше да свърши много по-бързо. Но дуел със саби… не! Надяваше се само, че Джини има здрав стомах. Всъщност имаше чувството… очите му придобиха суров, объркан израз, докато гледаше към нея… че тя е просто някаква каменна статуя, съвсем бегло напомняща на неговата дъщеря, с която толкова се бе гордял някога.