Выбрать главу

— Джини! Слез долу и донеси нещата си. Вземи и бижутата си, защото ще трябва да ги носиш, когато се появяваме на обществени места. Ако искаш да спориш, ще имаш тази възможност малко по-късно.

Тя бе безпомощна пред този нетърпящ възражения тон. Дори граф Черников, който бе мъж и имаше мъжка гордост, не би могъл да й помогне. Иван пък бе мъртъв… при мисълта за смъртта му усещаше как коремът й отново започваше да се бунтува.

— Ще съжаляваш! — по детски рече Джини с прекършен глас, при което се обърна и слезе в каютата.

— Все още кървите. Ще ми позволите ли да се погрижа за раните ви, докато обсъдим още някои неща?

Почти разстроен, Стив изтри лицето си с ръкава на разкъсаната ленена риза.

— На кораба ще се погрижат за мен. А освен това зная какво искате да ми кажете. Същото, което сте казал и на Джини.

— Вярно е! Искате ли да застанете на пътя й? Мисля, че зависите от нея много повече, отколкото тя, бедната, си мисли. А също и тя е зависима от вас, предполагам. Но да я отведете насила, сега, когато е толкова объркана, така разстроена…

— По дяволите! — Стив се облегна на парапета. Почувства неочаквана умора, а цялото му тяло бе потно. — Искам да ви кажа нещо, графе. Джини трябва да се върне с мен, за да предотврати отвратителен скандал, който би съсипал нея, сенатора и всички около тях. Но ако след, да кажем, една година желае същото, което сега, лично аз ще я изпратя в Русия, имате думата ми. С право на развод. Но моля ви, за Бога, сега не ми създавайте повече спънки!

От тук насетне Джини се превърна в ледена, недосегаема статуя. С никого не жалеше да разговаря. Съпроводиха я до добре познатата й каюта в „Зеленооката лейди“ и само щом вратата се захлопна след нея, тя се хвърли на леглото и зарови лице във възглавниците.

Искаше да прецени ситуацията, но не бе способна на никакви свързани мисли. Затвори очи, но не можа да изтрие същите ужасяващи картини, сякаш отпечатани върху клепачите й, така че подскочи с вик и прехапа подутите си устни.

Усещаше познатото полюшване на кораба. Къде я отнасяше… и защо? О, Боже! Защо?

Някой се опита да отвори вратата, но тя не се обади. Най-сетне стъпките се отдалечиха. Остана още известно време легнала напреки на леглото, опитвайки да се отпусне и успокои нервите си. Щеше да откаже да слезе на брега! На вратата отново се почука.

— Джини! Джини! Не разбираш ли, че трябва да поговорим? Сенаторът. Нейният „баща“. Отговори само защото се безпокоеше, че той ще нареди да разбият вратата.

— Не желая да говоря с никого! Искам най-сетне да бъда оставена на мира!

Приглушени гласове зад вратата, след което отново се възцари тишина.

За колко време? Тя извади едно прахче от чантичката си, разсипвайки по пода бижутата, които бе взела по нареждане на Стив. В една гарафа намери вода, която поразхлади пресъхналото й гърло. Сега навярно щеше да успее да заспи. Най-сетне, когато действието на прахчето започна да се усеща, наистина дойде спасителният сън. Тя съвсем неочаквано потъна в него, сякаш пропадна в дълбока пропаст.

Да се завърне в действителността бе много по-болезнено, отколкото да понася кошмарните видения, преследвали я в черния хаос на наркотичния й сън.

Бе готова… почти готова… отново да спори със Стив. Но първите му думи, когато отвори очи и го видя да стои пред нея, я обезоръжиха.

— Отново си взела от онези проклети прахчета, вярно ли е?

Джини се извъртя настрани. Беше съвсем будна, а очите й искряха от гняв.

— Да, взех! Какво очакваше? Как изобщо влезе тук?

— Имам ключ. — Гласът му бе сух и стана още по-остър, когато мъжът добави: — Няма да има повече никакви прахчета. Ще трябва да се научиш да ходиш без патерици.

— Патерици? Какво имаш предвид?

Той бе избръснал брадата си. През едната половина на лицето му минаваше синкав белег от сабя. Стив гледаше надолу към нея, а очите му бяха в сянка.

— Повече никакви прахчета и никакви сиропи, с които да се приспиваш. От днес нататък няма да имаш нужда от тях. Ще се оправяш сама.

Джини трепереше, но се насили да отмъсти и рече с най-презрителния тон, на който бе способна:

— Звучи така, сякаш ме заплашваш! Какво смяташ да правиш? Да ме държиш тук като пленница?

— В момента плаваме в посока Монтерей. Още не си била в ранчото, нали? Баща ти и аз решихме, че най-добре за теб би било да прекараш там няколко седмици, за да свикнат приятелите ти в Сан Франциско с мисълта, че неотдавна си овдовяла.

— А после? — гласът на Джини не бе нещо повече от шепот. Надяваше се, че Стив няма да забележи колко силно стиска облегалката на кушетката.