Неочаквано той се наведе, а очите му пръскаха искри.
— Желая ви повече от всяка друга жена, която някога съм желал. Ако това наричате любов, тогава аз съм влюбен във вас. И ще ви имам.
При последните думи, които прозвучаха зловещо и заплашително, Джини бе скочила и се бе отдалечила, изпълнена от смразяващо презрение, без обаче да може да потисне известен страх, който се бе надигнал в гърдите й.
„Ще ви имам!“
Защо? Защо я желаеше? Дали не бе очаквал, че вестта за знатния й произход ще й завърти главата и момичето просто така, от чиста признателност ще падне в обятията му, затова че той донякъде бе виновник за това объркващо разкритие? Или бе от онези мъже, които не понасят поражения? В този човек имаше нещо заплашително, почти зловещо, което я ужасяваше. Или само си въобразяваше?
Джини се бе присъединила към графа и полковник Адиго. Вниманието, с което я посрещнаха двамата й вдъхна сила и тя почти започна да се срамува от глупавия си страх. Държеше се детински! Какво би могъл да й стори принц Сарканов? Достатъчно бе Джини да каже на генерал Диас, че повече не желае да бъде преводачка на принца, тъй като той недвусмислено й е дал да разбере, че намеренията му спрямо нея не са съвсем почтени… Това бе всичко, което трябваше да стори.
— Простете, че ви прекъсвам, господа — очарователно се усмихна тя, — но не мислите ли, че вече е твърде късно?
— Твърде късно, за да тръгнете тепърва за Гваделупа, госпожо! — Полковникът изглеждаше искрено загрижен. — Моля ви да останете и ви уверявам, че ще прекарате приятна нощ като моя гостенка. Поръчах да ви приготвят стая. Освен това една жена е на ваше разположение, ако имате нужда от нещо.
— И ви обещавам, че утре ще тръгнем съвсем рано сутринта. — Принцът неусетно бе изникнал зад нея. — Надявам се, не мислите, че ще предприема нещо толкова недостойно, като например да се опитам да ви изнасиля? — добави на френски той, въпреки че граф Черников го наблюдаваше с упрек.
— Аз също мразя да бъда лъгана! — рязко рече Джини на същия език и единствено заради полковник Адиго, който изглеждаше загрижен, направи опит да се усмихне.
— Много сте мил, полковник. Наистина съм твърде уморена. Така че ако господата ме извинят…
— И докато домакинът ни се погрижи за вашия отдих, няма ли да направите една малка разходка с мен из тази красива градина? — гласът на принц Сарканов бе мил и вежлив. — Върху слънчевия часовник има някои испански надписи, които ме заинтригуваха, а лунната светлина е толкова ярка, че едва ли би представлявало трудност да се разчетат. Моля!
Графът и полковникът бяха влезли в къщата, а докато Джини разбере какво става, ръката на принца вече стискаше лакътя й. Ако не искаше да прави сцени, тя волю или неволю трябваше да тръгне с него. Младата жена бе извън себе си от потискан гняв и не пророни нито дума, докато не се увери, че не могат да бъдат чути.
— Как променено и нереално изглежда всичко на лунната светлина! Човек трудно може да си представи, че само на няколко мили от тук бушува война, не е ли така, госпожице?
Джини не бе ни най-малко настроена за шеги, още повече, когато разговорът бе облечен в онази фалшива вежливост, която вече бе предизвикала отвращението й от този човек.
— Не съм госпожица и нямате право да ме мъкнете насам-натам против волята ми! Трябва ли да ви припомня, господине, че аз…
Тя усети пръстите му да се впиват още по-силно в лакътя й.
— Тъкмо щяхте да кажете, че сте омъжена жена, а аз трябваше отново да ви напомня, че не бива повече да се смятате за такава. Но не се безпокойте, фактът, че не сте съпруга, а любовница на онзи мъж, когото се правите, че обичате, за мен няма абсолютно никакво значение. Напротив, аз се удивлявам на вашата… вярност. Вие сте достойна за възхищение във всяко едно отношение, госпожице!
При ироничното наблягане на последната дума дъхът на Джини спря. Почти бе занемяла от гняв, но един предупредителен вътрешен глас й повеляваше да запази спокойствие. Този мъж очевидно се опитваше да я провокира, да я накара да издаде истинските си чувства и така да я постави в по-неизгодно положение.
Оранжевата светлина, осветяваща верандата, бе изчезнала от погледа й и сега всичко изглеждаше потънало в млечнобяла мъгла. Луната гасеше цветните пламъчета на цветята, които блестяха денем и създаваше илюзорен свят от сенки и светлини. Под нозете й блестяха белите камъчета на чакълестата алея, а във въздуха сякаш тегнеше мирис на жасмин и гардении. Една романтична нощ при други обстоятелства, но сега Джини изобщо не бе в романтично настроение. Разумът я уверяваше, че принцът не може да й стори нищо и въпреки това тя изпитваше необясним страх, който по никакъв начин не искаше да покаже.