На следващата сутрин под очите на Джини имаше тъмни сенки. За нейна радост пътуването обратно до Гваделупа премина в почти пълно мълчание. С нея в малката двуколка бе граф Черников, а принцът яздеше наблизо. Графът тактично се задоволи със случайни бележки за маловажни неща. Бе отпуснал глава назад и очите му през по-голямата част от пътуването останаха затворени. Още в самото начало на пътуването се бе извинил пред Джини, че не бил най-добрата компания за една млада дама.
— Трябва да е заради това, че постепенно остарявам. Пътуванията ме изморяват. Нали ще ми простите, дете мое?
През този ден лицето на принца бе непроницаемо. Държанието му не се промени с нищо. Джини прекалено добре знаеше, че принцът почти не сваля очи от нея, за да може да остане безразлична. Само това пътуване да свършеше веднъж завинаги! Копнееше да се завърне в малката си стаичка и колкото е възможно по-скоро да открие генерал Диас, за да обсъди с него настоящата непоносима ситуация. Той щеше да я разбере, щеше да го накара да я разбере! А тя горещо щеше да го помоли да повика Стив обратно…
Когато обаче най-сетне отново бе в стаята си, всичко сякаш се бе обърнало срещу нея.
Слизайки от двуколката, тя не бе поела подадената й от принца ръка и едва не се спъна, толкова бързаше да остане сама. С граф Черников се бе сбогувала бързо, но вежливо, обещавайки му в най-скоро време да го посети, може би още на другия ден, в случай че генералът й дадеше отпуска. Бе твърдо решена да сложи точка на цялата тази безсмислица със задълженията и ангажиментите й като императорска дъщеря. Това просто не бе вярно, всичко бе някаква приказка, в която тя отказваше да повярва. Щеше ясно да му даде да разбере, че изобщо няма намерение да напуска Мексико, с каквито и ще доводи да я убеждава. Когато най-сетне схванеха, че тя е неумолима, щяха да се видят принудени да я оставят на мира.
Тъй като искаше да избегне мъжете, които обикновено седяха в кръчмата на долния етаж, Джини се възползва от задния вход. Въздишка на облекчение се отрони от устните й, когато отвори вратата от грубо сковани дъски и влезе в стаята.
Когато се огледа наоколо, изпита чувството, че се задушава и с усилие си пое въздух. Облегна се на вратата, за да не изгуби равновесие. Дрехите на Стив, дисагите му за седло, всичко бе изчезнало. Стаята изглеждаше празна и студена.
— Това не е възможно… не е възможно! — шепнеше тя, сякаш обхваната от треска. — Не и тази нощ… точно тази нощ… никога не би заминал, без да ме изчака, без да ми остави съобщение!
Очите й претърсваха стаята за нещо, за някакъв знак, докато Джини убеждаваше сама себе си, че всичко е дело на някой крадец… така трябва да е, разбира се!
Но нейните вещи бяха непокътнати, а единственото свидетелство за това, че в нейно отсъствие някой е влизал в стаята, бе едно парче хартия върху възглавницата й.
Бавно, като в полусън, Джини пристъпи, за да го вдигне. Тя изглади с пръсти гъсто изписания лист хартия. О, Боже, някакво адресирано до нея писмо от Карл Хоскинс — пълно с обвинения и ревност. Той я обвиняваше, че го избягва заради принца.
Звучи така, сякаш някога съм го подтиквала да храни надежди, обезсърчена мислеше Джини, сякаш някога сме били любовници. И Стив… Стив го е прочел и го е оставил тук, за нея… О, не!
Тя изпита желание да извика и притисна пръсти към устните си като дете, което се опитва да потисне хълцането си.
Джини блуждаеше между шока и отчаянието, решимостта и унинието. Известно време не можа да повярва, че всичко е истина. Стив я обичаше. Доверието помежду им току-що бе укрепнало. Той й се бе клел, че не може да живее без нея. Не бе възможно да я напусне така безсърдечно, да я изостави сама и сломена! И въпреки това дните минаваха, без тя да открие утеха и в крайна сметка трябваше да приеме, че се бе случило това, от което най-много се боеше.
Дори онези, които бе смятала за свои приятели, сякаш я избягваха и не й предлагаха никаква подкрепа. Карл Хоскинс бе в болница след едно спречкване със Стив и изведнъж всички като че ли бяха единодушни, че щяла да напусне Мексико и да се завърне при баща си.
Полковник Феликс, братът на генерала, бе най-откровен с отчаяната млада жена.
— Чуйте ме, защо просто не поизчакате малко? За щастие не съм женен, но мисля, че не бих издържал подобно напрежение! Как бих могъл да ви кажа какво става в душата на един изгарян от ревност мъж? Всичко, което знам е, че Естебан бе тук и то без да е получил разрешение за това. Когато най-накрая говорих с него, бе прекалено разгневен, за да послуша разума си. Това бе, след като така безразсъдно бе посетил полковник Грийн. Опитах се да му обясня всичко, но той, изглежда, не бе в състояние да ме изслуша. „Ако добре разбирам, пред закона не сме женени“, рече той и ви пожела повече щастие с вашия нов годеник. И вярвайте ми, малка моя, зная, че сте достатъчно силна и интелигентна, за да не се поддадете на истерии, иначе не бих ви предал думите му. — Полковникът успокоително добави: — Разбира се, всичко това изрече в пристъп на ревност. Рано или късно, когато се поуспокои, ще съжалява за избухливостта си. Но междувременно… — Полковник Диас замислено поглади брадичката си. — Трябва да ви призная, че всички ние ще бъдем безкрайно щастливи, когато се отървем от този руски принц. Откакто е тук, причини само неприятности.