Джини погледна в посоката, в която сочеше графът и забеляза скупчилите се тъмни облаци, които ставаха все по-черни. Тя едва забележимо потръпна. Забеляза, че графът превъзходно е успял да преобрази някога толкова неуютната къща, принадлежала на някакъв търговец от Мексико Сити.
— Ах, да. Когато човек е привикнал към известни удобства и когато пътува толкова много, колкото мен, тогава добре знае какво да вземе със себе си. Прислужникът ми е същински магьосник. — Графът строго и изпитателно я погледна изпод гъстите си вежди, след което добави: — Вече е започнал да опакова нещата ми. След ден-два трябва да сме готови за път. И да ви призная, чувствам се истински облекчен.
Тя се насили да попита:
— Има ли новини за… за императора?
— Имате предвид Максимилиан Хабсбургски? Истинско нещастие. Клетият човек е попаднал на лоши съветници. Трябваше да знае какво ще стане, когато Луи Наполеон, това парвеню, отмени споразумението от Мирамар. — Видял изражението на лицето й, графът добави с по-дружелюбен глас: — Съжалявам, дете мое, вие го познавахте, не е ли така? Да, кой знае какво решение ще вземе президентът на тази варварска страна. Може би ще го пусне да си отиде. Във всеки случай, когато Иван се завърне, ще научим повече подробности. А сега се наслаждавайте на вечерята. Не е разкошна, но готвачът ми е получавал похвали от самия император. Ще бъде много разочарован, ако не отдадете дължимото на приготвеното от него блюдо.
7
Джини се насили да хапне и дори да отвръща на шегите на графа, но въпреки всичките си усилия остана потисната, а черните буреносни облаци, скупчили се над тях, правеха всичко да изглежда още по-мрачно.
Дъжд. Тя познаваше краткотрайните поройни дъждове, които се изливаха по тези места, и тяхната разрушителна сила. Валеше като из ведро, прашната земя се превръщаше в кал, а след това слънцето отново изгряваше и изсушаваше всичко. Това бе Мексико. Скоро тя щеше да напусне тази страна, а с това — да загърби част от живота си.
Заради предстоящата буря граф Черников не бе настоявал повече да му прави компания, а й бе предложил да я изпрати с наетата от него кола до стаята, която Джини междувременно бе намразила, заради безличието й и самотата, налягаща я в нея.
Бе излязъл вятър и Джини уви шала още по-плътно около раменете си. В далечината небето бе раздирано от светкавици, последвани от приглушен тътен. Значи се задаваше буря… през юни. Колко непредвидимо бе времето по тези места! Непредвидимо като обратът, който бе приел животът й!
Джини помоли да прекарат колата пред задния вход на гостилницата, в която бе останала да живее въпреки протестите на графа. Още преди старата, доста раздрънкана двуколка да спре, Джини вече бе скочила.
— Е, добре. Няма нужда да слизате. Поне дъждът е спрял. Благодаря ви — бързо добави тя, придърпвайки шала над главата си и с мъка отваряйки вратата.
Оглуши я музика и висок смях. Гостилницата отново бе препълнена и шумът нямаше да й даде мира до късно през нощта. Джини не знаеше защо всъщност настоява да живее тук. Навярно с това искаше да запази независимостта си. Изведнъж се почувства смъртно изморена. Защо продължаваше да се безпокои? Само след няколко дена щеше да отпътува за Америка заедно с двама мъже, които почти не познаваше, а на единия от тях открито не се доверяваше. Междувременно бе изоставила всякаква надежда, че Стив може да промени мнението си и да се върне. Нали сам принцът, преливащ от радост, бе споделил с нея, че майорът имал нова задача! Твърде опасна… това трябваше да й е вече напълно безразлично. Стив бе привикнал с опасностите, можеше да се грижи за себе си. Трябваше да престане да мисли за него!
— Госпожо, п-с-с-т! Госпожо! Едно опърпано хлапе, едва десетгодишно, бе изникнало неочаквано и я дърпаше за полите.
— Госпожо, моля ви, не викайте. Не трябва да съм тук, но имам съобщение за вас. Мъжът каза да наблюдавам за госпожа с огненочервени коси и ми даде цели две песос. Госпожо? Чувате ли?
Джини се опитваше да укроти диво блъскащото в гърдите й сърце. Съобщение? Навярно това, което подсъзнателно бе очаквала. Може би…
— По-добре ела горе в стаята ми — тихо рече тя. — Ела, може да получиш още едно песо за труда си.
Името му било Бернардо. И понеже баща му загинал във войната, трябвало да изхранва майка си и сестрите си.
— Справям се добре — разказваше то, любопитно оглеждайки стаята. — Едър съм за възрастта си, нали? Господинът каза, че сте говорела мексикански… толкова добре, колкото мен самия. А съобщението трябва да е много спешно. Защо иначе ще ме спира на път за църквата? — Бернардо се надуваше, горд, че госпожата го слуша с нескрито любопитство. Странните й очи бяха широко отворени и в тях се четеше нещо, което детето не можеше да разбере.