Натъпканата в устата на момичето носна кърпа закриваше почти цялата долна половина на лицето му, но очите, които вече не блестяха, се взираха в него. Със садистично задоволство установи, че ударите му бяха оставили по лицето й няколко сини петна, загрозяващи класическата хубост на чертите й.
Блузата бе разкъсана и оголваше раменете и гърдите й. Изглеждаше като проститутка, покрита с кал от главата до петите. Докато стоеше така, съвсем бавно плъзгайки поглед по тялото й, Карл усети как в него се надига непреодолимо желание.
Очите на Джини, които на мъждукащата светлина от свещите изглеждаха като от зелено стъкло, не се откъсваха от лицето му. Тя се страхуваше… за Бога, той искаше да я накара да се страхува и да се пита какво ще стане с нея.
Възнамеряваше да я измъчва по-дълго, но желанието и краткото време, с което разполагаше, го накараха да се приближи.
Челото му бе прорязано от грозен белег, получен при разпрата със Стив, а изразът му говореше недвусмислено за намеренията на мъжа. Студеното тяло на Джини изтръпна. Когато Карл се наведе към нея, тя стисна със зъби мокрия, миришещ на кръв парцал, който бе натъпкан в устата й. Донякъде се радваше, че устата й е запушена, така поне не можеше да вика и моли за пощада, което щеше да направи унижението й пълно.
Тогава усети ръцете му по тялото си и затвори очи. Чуваше разкъсването на мокрия плат, докато мъжът с умишлена жестокост свличаше дрехите от тялото й една по една.
8
Никога досега Джини не бе изпитвала толкова силен, сляп страх, никога не бе потъвала в такъв непрогледен мрак, имайки чувството, че съвсем бавно ще се задуши.
Когато Карл най-сетне си бе отишъл, отнасяйки свещта със себе си, Джини бе прекалено замаяна и унизена, за да почувства страх от самотата. Примката около ръцете и краката й бе поразхлабена. Капакът заплашително се бе захлопнал след мъжа и момичето бе останало само в покритото със сажди, сумрачно подземие. Никакво чувство на облекчение. Устата й бе свободна, а измъченото й тяло — покрито с някакъв парцал. Дълго след като си Карл си отиде, Джини бе останала да лежи неподвижно, разтърсвана от ридания. В онзи момент си даваше сметка единствено за телесната болка. Душевните щяха да бъдат още по-страшни.
Истинското мъчение започна едва по-късно, когато мракът се спусна отвсякъде и Джини долови тихо шумолене. Не смееше да помръдне, но трябваше да се извие на една страна, тъй като болката в завързаните й крайници проникваше до всеки нерв, докато най-накрая ръцете и краката й не изтръпнаха напълно. Най-страшна бе мисълта, че е сама и напълно беззащитна в тази мръсна дупка. Карл бе споменал за плъхове и паяци, но Джини почти не му бе обърнала внимание, дотолкова бе обзета от мисълта какво ще стане с нея. Сега я обля студена пот, която караше да смъди всяка рана по голото й, измъчено тяло. Бе по-лошо от всичко, с изключение на причиненото й от Том Бийл.
„Не може да ме изостави тук“, трескаво мислеше Джини, опитвайки да се бори с гаденето, надигащо се в нея заради виното, което я бе принудил да пие, напъхвайки гърлото на бутилката между насинените й, подути устни.
— Ето, пийни малко! Това може би ще те посъживи! — и той тихо се бе изсмял, когато Джини едва не се задави с евтиното, вонящо питие.
Неочаквано я обзе мисъл, от която изтръпна. Може би възнамеряваше да я остави тук, да я погребе жива и да я хвърли за храна на плъховете. Нещо полази по босия й крак и Джини изкрещя и сякаш този вик бе освободил целия насъбран в нея страх, защото сега тя не можеше да престане да крещи.
Обзе я дълбока, примитивна паника, която почти й отне способността да разсъждава. За няколко минути дори имаше чувството, че се е побъркала. Устата й бе цялата разранена и съвсем пресъхнала, за да може да издава повече звуци. Мракът притискаше лицето й като черна кадифена възглавница, заплашвайки да я задуши. Сега, когато отново бе тихо, можеше да долови едва доловимото шумолене на нещо, което лазеше горе. Плъхове? Или… о, Боже… ако е змия? Тя започна да стене, питайки се защо гласът й, ако още можеше да се нарече така, звучи толкова странно. Имаше чувството, че милиони животинки лазят по тялото й с безбройните си малки крачета. Тя се изви и парцалът, с който бе покрита, се свлече, така че сега бе напълно незащитена.
Опита да си поеме дъх и чу шума от собственото си дишане, примесено с пулсирането в слепоочията. Изпита непреодолимо желание да потъне веднъж завинаги в мрака, стискащ гърлото й, и да издъхне.
Когато на следващата сутрин се появи отново, Карл тихо си подсвиркваше. Усмихваше се и изглеждаше свеж. Бе подстригал косата и подравнил брадата си, което подчертаваше добрия му вид. И наистина докато се изкачваше по хълма, облечен в изпраната си, безукорно изгладена синя униформа, няколко жени скришом го бяха сподирили с поглед.