— Проклета уличница, какво ти е? — в упорството й имаше нещо странно. Дали не се бе простудила? Вината си бе нейна, защо не е стояла мирно.
Ругаейки и задъхвайки се, Карл вдигна завивката от земята и започна да разтрива тялото на момичето, доста по-грубо отколкото бе необходимо. Дявол да я вземе. Бе си го заслужила и дори й бе малко. На никаква цена нямаше да я остави да му се изплъзне. Изведнъж му хрумна, че може да я е завързал прекалено стегнато. Сега, очевидно бе, че не в състояние да се съпротивлява, а дори и да го стореше, лесно можеше да я обуздае.
Все още ругаейки, Карл разряза въжетата и щом кръвта нахлу в схванатите й, безчувствени крайници, Джини започна да стене от болка.
— Така, по дяволите. Да сгреем малко кръвта в жилите ти. — Той повдигна главата на Джини, приближавайки към устните й бутилка с вино. Тя покорно отпи, а лицето й се изкриви от болка, когато течността изгори напуканите й устни. Виното бе лошо, но достатъчно силно, за да я удари в стомаха, а Карл я принуждаваше да пие още и още.
Той неочаквано я блъсна назад. Съвсем отпаднала и замаяна, тя протегна нозе под него.
— Какво, по дяволите, е станало с теб? Сигурно не лежиш така, когато ти плащат, или? Слушай… — мъжът я сграбчи за една къдрица и злобно я придърпа — за какво мислиш, че си тук? Не искам нещо, което не си правила по-рано за пари или дори безплатно. Така ли лежеше, когато Морган, този кучи син, те обладаваше? Чуй ме… — лицето му бе съвсем близо до нейното — ако не ми дадеш да разбера, че се радваш да ме видиш, тогава просто ще те вържа, но този път още по-стегнато и ще те оставя тук един-два дена.
Тя най-сетне реагира. Поклати глава със затворени очи и се опита да каже нещо. Гласът й бе само хриптящ шепот.
— Не! Не…
— Какво, кучко? Кажи го! Кажи: „Не ме изоставяй, Карл, искам те, искам да…“
— Не ме… изоставяй… — дишането й бе повърхностно и учестено, очите й оставаха затворени. Той се разсмя и с цялата тежест на тялото си се отпусна върху нея. Ръцете му не намираха покой, сякаш не можеха да се наситят на допира с кожата й… всички тези скрити места, които преди никога не бе имал възможността да докосне.
— Кажи го! Искам да изречеш тази дума, убеден съм, че знаеш за какво говоря. Уличница! — Вонящият му на вино дъх я блъсна в лицето. Мъжът започваше да се задъхва, не успявайки да обуздае желанието си.
През цялото време след ужасът от изминалата нощ Джини бе като замаяна. Нито тялото, нито духът й бяха способни на някакво усилие. Дори когато чу Карл да се завръща, бе неспособна да издаде някакъв звук или да помръдне.
Но сега, когато кръвта отново бе съживила крайниците, а виното изгаряше вътрешностите й, тя отново осъзна случилото се. Болката и унижението, които й бе причинил, се завърнаха. Тялото й се размърда под неговото, очите й се отвориха и съзряха поруменялото му лице. Бе й причинил болка, бе я изнасилил. Том Бийл се бе завърнал, за да си отмъсти…
Усещайки хриптенето и трескавите й движения под себе си, Карл помисли, че най-сетне му се е отдало да я обуздае. Малката повлекана, бе успял да я накара да изпита удоволствие и то против собствената й воля! Тази мисъл го извади от равновесие. Задъхвайки се, той се зае с остатъка от дрехите й. Желаеше я… точно сега… Искаше да го направят. Тя се извиваше под него, хриптейки на испански нещо неразбираемо. Тогава неочаквано всичко се пръсна с оглушителен шум. Вик — неговият вик? Ослепителна, пробождаща болка, а след нея — нищо.
Джини, събрала всичките останали й сила и отчаяние, го бе ударила по главата с единствения предмет, който се бе оказал под ръка — счупена винена бутилка. Все още бе малко объркана, смяташе, че нападателят й е Том Бийл. Но той е мъртъв… или не? С нож в гърлото. Кой беше този човек?
Някак успя да се извие изпод тежкото му тяло. Усещаше кръвта, която шуртеше от главата и слепоочията му. Колко много кръв бе изтекла за това кратко време! Цялата бе в кръв, а пръстите и гърдите й бяха нарязани от малки стъкълца. Странно колко безчувствена бе. Духът й бе също толкова замаян, колкото тялото.
Последното, което помнеше, бе една сякаш безкрайна стълба, по която изпълзя и топлината на слънчевите лъчи. След това в паметта й бе останало бяло петно, чак до момента, когато се събуди в леглото. Някой се бе навел над нея, говорейки и със спокоен, убедителен глас.
— Хайде, малката ми. Трябва да се събудите. Достатъчно дълго спахте и сте добре отпочинала. Събудете се, вече сте в безопасност. — Колко тежки бяха клепачите й! Дочу същия глас да казва: — Мисля, скоро ще дойде в съзнание. Още е в шок.