Джини отново неволно се изчерви, защото добре си спомняше за онова дълго, мъчително пътуване през пустинята и планините — едно пътуване, по време на което тя бе пленница на Стив, като през цялото време мислеше единствено за бягство и спасение. Очевидно Карл бе един от малкото, на които баща й се доверяваше и Джини започваше да се пита дали присъствието му тук бе наистина случайно. Някога той бе човек на закона, но тук и сега, като капитан от армията, не бе в състояние да упражни някогашната си власт… Джини се радваше, че Стив го няма и че в Мексико е известен под името Естебан Алварадо.
Когато тя се облегна назад, внимателно наблюдавайки Карл, зелените й очи едва забележимо се поприсвиха.
— Защо да говорим за миналото, сега, когато всичко е далеч зад нас? Както виждаш тук съм в безопасност и това, с което се занимавам, ми допада. Най-сетне върша нещо полезно.
Карл сбърчи чело. Джини Брандо!
Джини със своите закачливи зелени очи и прелъстителни устни. Някога тя бе едновременно дама и кокетка.
Карл едва не бе полудял от ревност и разочарование, когато тя слезе от влака в Ел Пасо заедно с онзи французин. Когато по-късно научи, че била отвлечена насила от мъжа, когото бе ненавиждал и към когото никога не бе хранил особено доверие, гневът и ревността му бяха надхвърлили всички граници. Бе твърдо решен да открие Стив Морган и да го убие. Възнамеряваше да го преследва като престъпник, какъвто си беше, и да спаси привлекателната дъщеря на сенатора. Какво ли се бе случило с нея през последните две години? Какво ли е трябвало да понесе? И докато се взираше в лицето й — а тя бе красива и спокойна както винаги — го мъчеше въпросът с колко ли мъже бе преспала.
— Не мога да повярвам, че това наистина си ти — промърмори той. — Ти трябва да си онази жена — лейтенант, за която ми разправяше един от моите войници… Казваше, че най-новата придобивка в щаба на генерал Диас била една блондинка, която изглеждала по европейски, но била испанка, някаква креолка… как е могъл да те вземе за мексиканка?
Изпълнена с гняв заради неприкритото презрение в последните му думи, Джини стисна устни. Карл винаги бе притежавал способността да я ядосва, а с изключение на брадата си бе останал същия! Сега тя си спомни, че целувките му й се бяха сторили почти непоносими.
— Значи идваш само от любопитство? В такъв случай, капитан Хоскинс, ще задоволя любопитството ви, за да можете да обясните на хората си пребиваването ми тук. Зачислена съм към щаба на генерал Диас, но без никакъв военен чин. И ти трябва да го знаеш… — За миг зелените й очи помътняха, след което тя отново го погледна открито. — Аз съм омъжена за майор Естебан Алварадо, един от офицерите на генерала.
Карл й хвърли поглед, изразяващ едновременно неверие и гняв.
— Не говориш сериозно! Когато само преди няколко месеца говорих с баща ти, той не спомена…
— Не е споменал за сватбата ми, защото още не знае за нея! Тук бушува война. Едва наскоро реших да му пиша. За да ме търсиш ли постъпи в Почетния легион или от патриотични подбуди?
Той има благоприличието да се изчерви.
— Вече се бях записал в армията, когато се случи всичко това — с дрезгав глас рече мъжът. — Трябва обаче да призная, че по време на последния ни разговор, преди да напусна Калифорния, баща ти сподели пред мен за притесненията си относно твоето изчезване. Трябва ли да бъде упрекван за това? От месеци не бе чувал нищо за теб! А сега научавам, че си омъжена и че баща ти не знае нищо. За Бога Джини, какво се е случило с теб?
Тя го погледна със суров израз, а гласът й бе гневен:
— Не мисля, че това те засяга, не е ли така? Аз съм омъжена и Мексико е мястото, което съм избрала за свой дом. — Лицето на Карл придоби странно недоверчиво изражение, което още повече разпали гнева й, въпреки че Джини правеше усилие да говори със спокоен, безразличен глас. — Наистина, Карл, струва ми се забравяш, че вече не съм момичето, с което се запозна преди две години! Тук съм, защото така искам и това ме прави щастлива!
Последните думи бяха изречени с малко по-мек глас, а зеленото на очите й сякаш потъмня. Карл Хоскинс чувстваше как мускулите на лицето му се изопват, докато се взираше надолу към нея. Господи, колко красива бе, въпреки строгата си фризура и простичко облекло! Ами изразът й, когато го уверяваше, че била щастлива… как е възможно? Какво я бе накарало да се омъжи за един мексиканец? На Карл му костваше голямо усилие да се овладее и разтегне устните си в усмивка.