Джини отпи от кафето си. От треперенето на пръстите и чашата дрънчеше върху чинийката. Делия бе дръпнала завесите и ослепителната слънчева светлина образуваше златно петно върху мекия килим. Стив естествено отново бе заминал и тя би трябвало да се чувства облекчена. С хладен и загрижен глас й бе обяснил, че има неотложни дела в Сан Франциско. Но кой знае защо бе настоял Джини да остане тук. Вече бе сигурна, че не означава нищо за него. Една жена сред многото, задоволила мимолетното му желание. А предната нощ бе дошъл, воден единствено от гнева си.
Горещото кафе пареше езика й. Джини помоли Делия да й налее още, но момичето, чието лице бе необичайно бледо и уплашено, я помоли най-напред да се облече. Откъде бе у Джини това смътно усещане, че върви към собствената си екзекуция?
Докато, трепереща от студ, пръскаше тялото си с вода, неволно си задаваше въпроса защо ли Иван толкова настоятелно я викаше при себе си. Преди лично би дошъл в стаята й, сега изпращаше да я повикат. Колко много се бяха променили нещата. И по някаква ирония на съдбата сега Иван бе станал неин съпруг, а Стив — любовник.
— Ах, ето те и теб, скъпа! Спала си добре, надявам се!
Иван бе гладко избръснат и грижливо сресан. Докато й целуваше ръката, а след това допираше устни към нейните, Джини долови слабото ухание на одеколона, който навсякъде носеше със себе си.
Тя хвърли бегъл поглед на отражението си в огледалото. Светлозелената й рокля подчертаваше бледността на лицето й, а под зелената панделка, която Делия бе вързала на шията й, неистово пулсираше вена.
— Да — тихо рече Иван, сякаш отгатнал мислите й — наистина сме хубава двойка, не намираш ли? — Той обви ръка около кръста й, извръщайки я така, че да застане с лице към огледалото. Стоеше до нея и се усмихваше, сякаш позираха за фотография.
— Не си отронила нито дума, Виржини. Гладна ли си? Може би една добра закуска ще позаличи сенките под очите ти. Освен това съвсем сериозно мисля, че имаш нужда от малко чист въздух и движение. Виж ме. Почти цяла нощ бях долу и въпреки това съм готов да понеса всичко, дори неприятното задължение, което ме очаква след закуска. Бих казал „ни очаква“… но първо трябва да хапнеш нещо. Ела.
— Какво? — Момичето унесено извърна глава към мъжа, който продължаваше да се усмихва, наблюдавайки я с воднистите си очи.
— Скъпа моя, казах, че първо трябва да хапнеш. Не искам да ти развалям апетита. Е, хайде, сядай. Ще пиеш ли чай? Позволих си да поръчам вместо теб… изглежда се чувстваш пренебрегната, така ли е? Ще налееш ли, скъпа?
Ръцете й трепереха толкова силно, че му се наложи да вземе сребърната кана, клатейки глава видимо загрижен.
— Моля те, Иван! — не бе в състояние да стори нищо друго, освен да го моли. — Моля те! Имам ужасно главоболие, повярвай ми! Не мога да ям. Защо взе прахчетата ми? Нали ги поръча за мен, не си ли спомняш? За моето…
— Да, разбира се, че си спомням. За твоето главоболие. Разбрах също, че се нуждаеш от тях. Междувременно трябва вече да си оздравяла и възстановена от онова неприятно преживяване! Утре ще се почувстваш достатъчно добре сама да се впуснеш в едно малко приключение, или греша? Затова мисля, че повече няма нужда да продължаваш да се изнежваш. Разбира се, ще ти давам по някое прахче, когато сметна, че е необходимо, но отсега нататък трябва да оставиш това на мен, скъпа моя. Не одобрявам вида и държанието ти напоследък.
Джини го гледаше недоумяващо с болезнен израз на лицето. Все още усмихнат, принц Сарканов й наля чай, след което се наведе към нея и я погали по бузата.
— Яж, скъпа моя. И си пий чая. Постепенно трябва да свикваш с това, че сега си рускиня!
Тя имаше чувството, че не би могла да преглътне абсолютно нищо и само под натиска на Иван опита от препечената филийка и от една леденостудена праскова. Едва не се задави с отвратително сладкия и гъст руски чай.
През цялото време говореше само той. Гласът му представляваше някакво непрестанно бръмчене, понякога сериозно, понякога ласкателно.
— Не може! Хайде, трябва да хапнеш. Знаеш ли, приличаш на някое сърдито, разглезено дете. Прекалено си свикнала всичко да става така както ти искаш. Но ще трябва да променя това и ще видиш, че ще се почувстваш много по-щастлива.
— Наистина не се чувствам добре. Мисля, че съм се простудила. Мога ли да се върна в стаята си и да си полегна? Поне малко? Не искам да слизам долу. — Това наистина ли бе нейният глас, такъв умоляващ? Пръстите й бяха съвсем изтръпнали, толкова силно ги бе стиснала, за да скрие, че треперят. Трепереха дори устните й.
— Стигам до извода, че в крайна сметка тези прахчета не са ти понесли особено добре. Малко чист въздух и ще се почувстваш по-добре. Ела, недей да се противиш, иначе ще се разсърдя. Опитвам се да запазя търпение. Така е по-добре. — Той сграбчи китките й с две ръце, принуждавайки я да стане. — Няма да караме господин Мърдок да чака, нали? Трябва да ти кажа, любов моя, че го смятам за много разумен и толерантен човек. Той вече не те вини за малката ти авантюра, ако това те притеснява. Не и след като ми се удаде възможност да поговоря с него насаме. В края на краищата изнасилването е много тежко престъпление… а вчера случаят бе точно такъв, нали?