Иван Сарканов замислено наблюдаваше наведената глава и треперещите й рамене. Беше доволен. Да, сега тя бе изцяло в негова власт. От днес нататък щеше да направи всичко, което поискаше от нея, лазейки пред него за някое от нейните прахчета, за които така жадуваше и без които вече не можеше да живее. И щом онзи стар глупак Черников бъдеше отстранен от пътя му, тогава Иван щеше да постигне всичко, което желаеше и си бе поставил като цел.
Бе започнал да предусеща удоволствието от завръщането си в Сан Франциско. От една определена улица, определена стая и насладата, за която жадуваше перверзната му природа. Но преди това… за съжаление преди това му предстояха някои неприятни задължения. Трябваше да заповяда на Крейтън да вербува още някого, който да свърши черната работа. Крейтън имаше остър поглед и нюх за слуховете, а освен това бе верен, докато му се плащаше добре. Личният камериер на сенатора. Високомерният Брандо си го заслужаваше! Иван му бе препоръчал Крейтън по време на последното си пребиваване в Сан Франциско. Кой можеше да знае, че някога е принадлежал към спечелилите си лоша слава „Сидни Дакс“, прогонени от града заради съображения за сигурност? Някога бил камериер на един влиятелен господин, така че си разбираше от работата, но освен това поддържаше и връзките си с подземния свят. Той бе препоръчал мълчаливия убиец с надупчено от шарка лице, който предната вечер бе свършил работата си с такова усърдие и сега навярно пропиваше заслужено спечелените пари в някой бар. Но наемните убийци са лесни за откриване, ако човек разполага с подходящи връзки. Също както е лесно да се обуздае някоя жена, когато човек знае как. Виржини постепенно разбираше, че е в ръцете му. Скоро щеше да й даде още някой и друг урок, при това с удоволствие. Но не и докато му бе от полза и флиртуваше със Сам Мърдок. Мърдок я желаеше, а той бе от хората, които плащаха добре за онова, което желаеха.
Хлипанията на Джини заглъхваха и вече се долавяше единствено тежкото й дишане. Очите й бяха зачервени от сълзи, а страните й горяха, все още мокри от плач.
Иван я върна към действителността, приближавайки се към нея със сбърчено от погнуса чело и грубо повдигайки главата й.
— Достатъчно! Оставих те да се наплачеш, а сега е време да престанеш. Иди и си измий лицето. Ще те оставя още малко да си починеш, преди да се присъединиш към нас. Да. Господин Мърдок е предвидил обяд на открито в хубавия си вътрешен двор, а след това навярно ще те помоли да пояздиш с него. Ако го стори, ще отидеш. Разбра ли? Никакви извинения, никакво главоболие. Ще ти дам да изпиеш едно прахче, ако имаш нужда, но искам да изглеждаш отпочинала и елегантна. Сега върви или трябва да дойда с теб, за да съм сигурен, че ще изпълниш каквото ти наредих?
Когато се прибра в стаята си, Джини видя в огледалото подпухналото си, размазано от сълзи лице. Изпитваше желание да се наплаче на воля, но нямаше повече сълзи. Кое бе това почти обезумяло същество с празен поглед и влажни кичури, увиснали по лицето и раменете? Докъде щеше да стигне, колко още можеше да падне?
„Обикновено се съпротивляваше и това бе, което най-много ме привличаше у теб…“
Думите на Стив. Върнаха я в миналото. Но бе истина, че цялото й желание за съпротива се бе изпарило, всички сили, които някога й помагаха да понася ужасите и дори още по-големи унижения от тези. Какво се бе случило с нея?
„Ох, мисленето е толкова мъчително. Главата ми ще се пръсне… каза, каза, че ще ме затвори в някой санаториум и ще го стори… какво значение има?“
Тя се оплиташе в мрежа от самосъжаление и самоунижения, докато тялото й покорно и механично продължаваше да й служи.
Джини се съблече с изтръпнали пръсти и изми лицето си, търкайки го с една гъба, сякаш искаше да изстърже кожата. След това се отпусна на леглото и затвори очи. Опита се да не мисли за лудешкото пулсиране на сърцето си, нито за тръпките, които я заливаха на вълни от главата до петите, докато накрая не се ужаси, че ще се задуши.