— Но — заекна най-сетне тя — но защо аз? Мисля, ох, зная, че бяхте много мил, отзивчив и толерантен, но… — тя се поколеба, но след това остави думите сами да се леят, преди отново да бе изгубила смелост — не вярвам, че желаете да ме вкарате в леглото си — нещо, което бих помислила за всеки друг мъж, направил ми подобен подарък! Мисля също, че знаете прекалено много за мен, за да желаете да го направите. Да не би да е само защото моят… защото Иван ме овеси на врата ви? — Тя добави горчиво и с неочаквана дързост: — Сигурно сте отгатнал защо го прави. Трябва да сте свикнал с подобни неща. Учудвам се, че не се гнусите от мен. Трябваше да бъда особено мила с вас, знаете ли. И, както виждате, следвам тези инструкции. Проявихте достатъчно благоприличие да се престорите, че не го забелязвате и бяхте… ох, за Бога! Бихте ли ми казал защо?
Той кимна и на Джини й се стори, че върху на лицето му, останало иначе вежливо както винаги, за миг се бе появил израз на одобрение.
— Добре казано! И тъй като бяхте толкова искрена с мен, надявам се мога да ви отвърна със същото. Но, скъпа моя, трябва да ви помоля да уважите каприза на един стар човек. Да кажем, че съм решил да ви направя този подарък, защото ви харесвам… да, наистина ви харесвам. Бих се гордял, ако гледате на мен като на свой приятел… ако ми обещаете, когато имате нужда от помощ или съвет, да се обърнете първо към мен. Още повече, че не съм свикнал да издавам поверените ми тайни. Сигурен съм, че сте в състояние сама да си направите заключенията.
Джини си играеше с чашата изстудено бяло вино.
— Стив — неочаквано рече тя, — намесен е Стив, нали? Вие уредихте срещата ни онази нощ, а на следващия ден… — Тя преглътна и каза: — Стив е убил онзи човек, права ли съм? А вие го скрихте. Поне ми имаше достатъчно доверие, за да повярва, че не бих го предала! Мисля, че се познавате по-добре, отколкото искате да признаете, но това, което не мога да разбера е, защо, за Бога, бе дошъл Стив. Наистина ли бе случайност? Защо?
— Мисля, че бихте предпочела да попитате него. — Гласът на Сам Мърдок бе необвързващ. Той въздъхна, сякаш му бе неудобно, поколеба се, след което продължи. — Навярно си спомняте, че Стив има навика да запазва някои неща за себе си. Но поне това мога да ви издам: Преди много време бях приятел на баща му. Бях приятел и на дон Франсиско Алварадо, откакто през войната от четиридесет и седма воювахме един срещу друг… много преди вие да се родите, разбира се. — След това някак несигурно добави: — Някога Стив работеше за мен.
— Няма да ми кажете нищо повече, нали? Никой не е докрай откровен с мен. А Стив… ох, вие не разбирате, той ме презира. Той…
— Мисля — нежно, но уверено рече Сам Мърдок, — че се подценявате, скъпа. Ако приемате съвети от един стар човек с голям опит, на ваше място не бих се заблуждавал и просто бих изчакал. — Той й хвърли продължителен, замислен поглед. — Но всичко, разбира се, зависи от това какво всъщност желаете.
24
Да, какво всъщност искаше тя? През изминалите, преживени като в транс месеци, никога не си бе поставяла подобни въпроси. Веднъж, вече не можеше да си спомни къде и кога, й бяха показали муха в кехлибар. Тази представя повече от всичко отговаряше на сегашното й състояние. Сякаш живееше в някаква лепкава маса, през която можеше да вижда света, без в действителност да принадлежи към него, без истински да усеща. Дори след толкова ненадейната поява на Стив някак й се бе удало да запази душата си незасегната. Повече от всякога бе убедена, че завинаги трябва да го изгони от живота си, ако не иска отново да страда. Но защо Стив, чийто думи така я бяха наранили, отново бе станал толкова приветлив?
Бе й изпратил пакетче с единадесет прахчета против главоболие, единственото, което я крепеше сега. Сам Мърдок лично й бе предал обвитото в кафява хартия пакетче. „Значи все пак не е забравил“, мислеше си Джини, питайки се дали отново ще се опита да я види. Съвсем ясно си даваше сметка за странната смесица от чувства, които я разкъсваха.
— Старият ми приятел Черников ни кани на вечеря — извести я Иван няколко дена след завръщането й от Сан Франциско. Момичето се опитваше да не забелязва строгия му поглед, докато й говореше. — Мисля, че трябва да вземем и приятелката ти, очарователната и общителна госпожица Санчес, не смяташ ли, любов моя? Би го сметнала за мил жест, а и тя без съмнение ще пооживи вечерта. В последно време приличаш на малка, плашлива мишчица. И моля те, не поставяй и двама ни в неудобно положение, като го молиш за лекарство за… за нервите си. Аз имам грижа. Искам, връщайки се в Русия, да съхрани спомена за семейното ни щастие.