Кал прошепна:
— Името на селцето напълно му подхожда2.
Минахме по мостчето и се огледахме. Оттук нататък историята ще ти прозвучи невероятно, Боунс, така че бъди подготвен.
Докато вървяхме през селцето имах чувството, че въздухът е натежал като олово. Сградите бяха в развалини: щорите бяха изтръгнати от бурните ветрове, покривите — хлътнали под тежестта на снеговете. Имах чувството, че мръсните прозорци злобно се взират в нас. Руините хвърляха зловещи сенки в локвите, останали от снощния дъжд.
Застанахме пред стара, порутена кръчма. Незнайно защо се бояхме да проникнем в къщите, където хората са се усамотявали далеч от очите на себеподобните си. Над изкорубената врата висеше дървена табела с избелял от времето надпис: „Страноприемница и кръчма «Глиганска глава».“ Вратата, увиснала върху единствената панта изскърца злокобно и с Кал влязохме в тъмното помещение. Лъхна ни миризма на гнилоч и на плесен, която замалко не ни задуши. Стори ми се, че долавям и някакво зловоние, предизвикано от разложението, започнало преди години. Навярно подобна смрад се носи из гнилите ковчези, или от разровените гробове. Притиснах носната кърпичка към носа си, Кал стори същото. Огледахме се.
— Боже мой, сър… — поде прислужникът ми.
— Тук от години не е стъпвал човешки крак — довърших вместо него.
Това беше самата истина. Масите и столовете стояха на местата си като призрачни стражи; бяха прашни и изкорубени от резките температурни промени, характерни за Нова Англия, но иначе непокътнати, сякаш десетилетия наред бяха застинали в очакване някогашните посетители отново да се настанят на тях, да си поръчат халба бира или чаша уиски, да раздадат картите и да запалят глинените си лули. Квадратно огледалце висеше до правилата на страноприемницата. С изненада установих, че е здраво. Разбираш ли значението на това, Боунс? Известно е, че момчетата обичат да влизат в изоставени сгради и да унищожават всичко, което им попадне. Няма „обитавана от духове“ къща, на която прозорците да не са изпочупени, независимо от слуховете за страшните й обитатели; няма гробище без поне един надгробен камък, съборен от младите злосторници. Убеден съм, че пакостници не липсват и в Причърс Корнърс, намиращ се само на три-четири километра от Джирусълъмс Лот. При все това огледалото (което навярно е струвало солидна сума на ханджията) беше непокътнато, както и други чупливи предмети, които открихме, докато тършувахме наоколо. Единствените разрушения в Джирусълъмс Лот бяха причинени от безучастната Природа. Очевидно селцето е изоставено от жителите си. Но защо са го направили? Имам известни подозрения, но преди да ги споделя, ще ти разкажа как завърши нашата експедиция.
Качихме се на горния етаж на страноприемницата и открихме разстлани кревати, до които стояха калаени кани за вода. В кухнята също цареше ред, само дето всичко беше покрито с дебел слой прах и се разнасяше отвратителната миризма на гнилоч. Ханът беше рай за всеки антиквар: само необикновената кухненска печка би се продала за доста солидна сума на търг в Бостън.
— Какво мислиш, Кал? — попитах прислужника си, когато отново излязохме навън, под прихлупеното сиво небе.
— Струва ми се, че тук има нещо нередно, сър — отвърна той с обичайния си плачлив глас — и че трябва да поразгледаме наоколо, за да научим повече подробности.
Надникнахме в работилницата на сарача, където плесенясали изделия от кожа все още висяха на ръждясалите пирони, в бакалницата, в склада, пълен с дъбови и с елхови дъски, в ковачницата.
По пътя към черквата, разположена в центъра на селцето, влязохме в две къщи. Бяха построени в пуритански стил и пълни с вещи, за които колекционер на антики би дал мило и драго. И двете бяха пусти, в помещенията витаеше познатата ни миризма на гнило.
Всичко наоколо изглеждаше мъртво, единствено стъпките ни отекваха в тишината. Не видяхме насекоми или птици, нито дори паяжини в ъглите на прозорците. Само прах.
Най-сетне стигнахме до църквата. Тя се извисяваше пред нас — мрачна, отблъскваща, студена. Имах чувството, че Божият дух и светостта отдавна са я напуснали. Изкачихме се по стълбата и аз хванах огромната желязна, халка върху вратата. С Калвин се спогледахме мрачно и решително. Дръпнах вратата, като се питах откога не е докосвана от човешка ръка, навярно отпреди повече от петдесет години. Когато я отворих, ръждясалите панти изскърцаха зловещо. Лъхна ни миризма на гнилоч и на разложение, която бе почти осезаема. Кал се задави и неволно извърна глава, за да поеме глътка чист въздух, после колебливо попита: