— Но той нямаше да има полза от това. Чекът е бил изплатен на твоята сметка.
— Знам. Така че това няма смисъл, нали?
Пат рязко се извърна към него.
— Искаш да кажеш, че го е направил, за да те изхвърлят от фирмата ли?
— Това се питах и аз. Е добре, лошо е да се говори така. Точка по въпроса. Мисля си какво ли ще каже братлето Пърси, като види, че Блудният син се е завърнал. Бледите му като варено цариградско грозде очи направо ще изхвръкнат!
— Той знае ли, че си отиваш?
— Не бих се изненадал, ако нищичко не знае. Да ти кажа, старият има доста странно чувство за хумор.
— Но какво толкова е направил брат ти, за да разстрои баща ви до такава степен?
— Точно това и аз много бих искал да знам. Нещо трябва да е вбесило стария, за да ми пише така неочаквано.
— Кога получи първото му писмо?
— Трябва да е било преди четири, не, преди пет месеца. Предпазливо писмо, но определено ми предлагаше маслиновото клонче. „По-големият ти брат се оказа незадоволителен в много отношения“. „Ти изглежда вече си се налудувал и си улегнал“. „Мога да ти обещая, че ще бъде финансово изгодно за теб“. „Ще се радвам да приема теб и съпругата ти“. Знаеш ли, скъпа, мисля, че бракът ми с теб има много общо с това. Старият се е впечатлил, че съм преминал в по-горна класа.
Пат се засмя.
— Какво? В аристократичната измет ли?
Той се усмихна.
— Точно така. Но изметта не е била отбелязана, само аристократичното. Трябва да видиш жената на Пърсивал. Тя е от онзи тип, които казват: „Подайте, моля, консервата от ягоди“ и постоянно говори за „марки за кореспонденция“.
Пат не се засмя. Тя преценяше жените от семейството, в което беше влязла. Именно тази й гледна точка Ланс не бе взел предвид.
— А сестра ти? — попита тя.
— Илейн ли? О, тя си е свястна. Когато напуснах дома, беше доста малка. Такова едно сериозно момиче — но вероятно вече е доста пораснала. Много емоционално приемаше нещата.
Това не звучеше особено успокоително. Пат каза:
— Тя изобщо не ти е писала… през цялото това време.
— Не оставих никакъв адрес. Но и да бях оставил, нямаше да ми пише. В нашето семейство не сме много привързани един към друг.
— Така ли?
Той й хвърли бърз поглед.
— Уплаши ли се? За моето семейство? Няма нужда. Няма да живеем с тях или нещо подобно. Ще си имаме някъде наш собствен дом. Коне, кучета, каквото искаш.
— Но все пак ще го има влакът в 17 часа и 18 минути.
— За мен — да. Към града и обратно, в костюм и прочие. Но не се тревожи, мила. Има закътани долинки, даже и около Лондон. А и напоследък почувствах как у мен се надигат жизнените сокове на финансовите афери. В края на краищата, това си ми е в кръвта — и по двете линии.
— Ти почти не помниш майка си, нали?
— Тя винаги ми е изглеждала невероятно стара. Е, естествено, стара си беше. Почти на петдесет, когато роди Илейн. Носеше много дрънкулки и обичаше да лежи на канапето и да ми чете истории за рицари и дами, които страхотно ме отегчаваха. „Кралските идилии“ на Тенисън. Предполагам, че съм я обичал. Тя беше много… безцветна, разбираш ли. Сега, като се ровя в спомените, разбирам това.
— Изглежда, че никого не си обичал особено — неодобрително каза Пат.
Ланс хвана ръката й и я стисна.
— Обичам теб — каза той.
Глава 7
Инспектор Нийл още държеше в ръка телеграмата, когато чу как до предния вход се приближава кола и спира с нехайно скърцане на спирачките.
— Това трябва да е мисис Фортескю — каза Мери Дъв.
Инспектор Нийл се приближи до предния вход. С ъгълчето на окото си видя как Мери Дъв дискретно се стопи зад него и изчезна. Явно бе, че няма намерение да взима участие в предстоящата сцена. Забележителна проява на такт и дискретност — а също и доста необичайна липса на любопитство. Повечето жени, реши в себе си инспектор Нийл, щяха да останат…