— Цялата тая работа е възмутителна, сър. Никога не съм мислила, че ще работя в дом, дето стават такива работи. Но пък не мога да кажа, че ме изненадва. Отдавна трябваше да дам предупреждение за напускане и това си е факт. Не ми харесват езикът, дето се употребява в този дом, и многото пиене не ми харесва, и държанието им и то. Нямам нищо против мисис Кръмп, ама Кръмп и туй момиче Гладис просто не разбират от добро обслужване. Пък най-много ме възмущава поведението им.
— Какво по-точно имате предвид?
— Скоро ще го чуете, ако вече не сте разбрали. То си се приказва навсякъде из къщата. Виждали са ги и тук, и там, и навсякъде. Всичките тези преструвки, дето били играли голф или тенис… А пък в тази къща съм виждала какви ли не работи… със собствените си очи… Вратата на библиотеката отворена и те се прегръщат и целуват там.
Злобата на старата мома беше убийствена. Нийл беше наясно, че не е необходимо да пита: „Кого имате предвид?“, но все пак го каза.
— Кого мога да имам предвид ли? Че господарката и… оня мъж. Срама нямат. Ама ако питате мен, господарят беше подразбрал нещичко. Беше сложил някой да ги следи, нали разбирате. Развод — ето докъде щеше да се стигне. Ама вместо него се стигна до това тук.
— Когато казвате това, имате предвид…
— Питахте ме, сър, какво е ял и пил господарят и кой му го е давал. Те двамата заедно са забъркани в тая работа, това мога да кажа. Той е взел отнякъде отровата, пък тя я е дала на господаря, тъй е станало, хич не се и съмнявам.
— Виждали ли сте някакви плодове от тис из къщата? Или пък подхвърлени някъде?
Малките очички любопитно просветваха.
— Тис ли? Гадна отрова. Никога да не пипаш тези плодове — тъй ми викаше майка ми, когато бях малка. Туй ли са му сложили, сър?
— Още не знаем какво е използвана.
— Никога не съм я виждала да бърника из тисовете. — Гласът на Елън звучеше разочаровано. — Не, не мога да река, че съм видяла нещо подобно.
Нийл я разпита за зърното, намерено в джоба на Фортескю, но и тук удари на камък.
— Не, сър. Нищо не зная за туй.
Той продължи с въпросите, но без резултат. Накрая попита дали би могъл да види мис Рамсботъм.
Елън се поколеба.
— Мога да я попитам, ама тя не приема всеки. Трябва да ви кажа, че е много стара и си е малко особнячка.
Инспекторът настоя и Елън твърде неохотно го поведе по един коридор, а после нагоре по няколко стъпала към нещо, което той си помисли, че е било предназначено за жилище на бавачка.
Докато вървеше след камериерката, той погледна през един прозорец на коридора и видя сержант Хей да стои до тиса и да разговаря с един човек, очевидно градинар.
Елън почука на една врата и когато получи отговор, отвори и каза:
— Тука един господин от полицията иска да приказва с вас, мадам.
Отговорът очевидно беше положителен, защото тя се дръпна назад и направи знак на Нийл да влезе.
Стаята беше невероятно претрупана с мебели. Инспекторът се почувства така, сякаш се бе върнал назад, даже не във времето на крал Едуард, а във Викторианската епоха. На масичка, притеглена до газова печка, седеше стара дама и си редеше пасианс. Беше облечена в кафява рокля, а рядката й сива коса бе пригладена от двете страни на лицето й.
Без да вдигне очи или прекъсне пасианса си, тя нетърпеливо изрече:
— Хайде, влизайте, влизайте. Седнете, ако обичате.
Не беше лесно да се приеме поканата, понеже всички столове изглеждаха затрупани с трактати или публикации на религиозна тема.
Като разбута купа на канапето, мис Рамсботъм рязко попита:
— Интересувате ли се от мисионерска дейност?
— Ами… опасявам се, че не много, мадам.
— Грешите. Трябва. Там е християнският дух днес. В черна Африка. Миналата седмица тук ме посети един свещеник. Черен като шапката ви. Но истински християнин.
Инспектор Нийл се затрудни какво да отговори.
Старата дама още повече го обърка, като изтърси:
— Нямам радио.
— Моля?
— А, помислих си да не сте дошли за разрешително за радио. Или за някой от онези глупави формуляри. Е, добре, човече, какво има?
— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, мис Рамсботъм, че вашият зет, мистър Фортескю, внезапно се разболя тази сутрин и почина.
Мис Рамсботъм продължи да реди пасианса си, без ни най-малък признак на смущение, като само подхвърли, сякаш продължаваше разговора: