— Най-сетне поразен заради високомерието и греховната си гордост. Е, това трябваше да стане.
— Надявам се, че съобщението ми не е удар за вас?
Очевидно не беше, но инспекторът искаше да чуе какво ще каже тя.
Мис Рамсботъм го изгледа остро над очилата си и заяви:
— Ако искате да речете, че не съм опечалена, това си е съвсем вярно. Рекс Фортескю винаги си е бил греховен човек и аз никога не съм го обичала.
— Смъртта му беше съвсем внезапна…
— Както се полага на безбожниците — със задоволство заяви старата дама.
— Вероятно е бил отровен…
Инспекторът спря, за да наблюдава ефекта от съобщението си.
Такъв обаче явно нямаше. Мис Рамсботъм само измърмори:
— Червена седмица върху черна осмица. Сега мога да преместя попа.
Очевидно мълчанието на инспектора й направи впечатление, защото тя спря с карта в ръка и рязко запита:
— Е, какво очаквахте да кажа? Не съм го отровила аз, ако това ви интересува.
— Имате ли представа кой може да го е направил?
— Много непристоен въпрос — рязко заяви старата дама. — В този дом живеят две от децата на покойната ми сестра. Отказвам да вярвам, че някой, в чиито жили тече кръвта на Рамсботъм, може да е извършил убийство. Защото вие говорите за убийство, нали?
— Не съм казал това, мадам.
— Разбира се, че е убийство. Навремето доста хора са искали да убият Рекс. Много безскрупулен човек беше. А старите грехове, както се казва, имат дълги сенки.
— Имате ли предвид някого по-конкретно?
Мис Рамсботъм разбърка картите и се изправи на крака. Беше висока жена.
— Мисля, че сега е по-добре да си вървите — каза тя. В гласа й нямаше гняв, а някаква студена категоричност. — Ако ви е необходимо моето мнение — продължи тя, — сигурно е бил някой от слугите. Портиерът ми се вижда долен тип, а пък онази прислужница определено нещо не е наред. Всичко хубаво.
Инспектор Нийл излезе смирено. Наистина забележителна старица. Нищо не можеше да се изкопни от нея.
Когато слезе по стълбите в квадратното антре, той внезапно се сблъска с високо, мургаво момиче. То носеше мокра мушама и слисано го гледаше право в лицето.
— Тъкмо се връщам — каза то. — И ми казват за татко… че бил мъртъв.
— Боя се, че е така.
Момичето протегна ръка зад себе си, сякаш пипнешком търсеше опора. Докосна една дъбова ракла и бавно, сковано седна върху нея.
— О, не — каза то. — Не…
По бузите му бавно потекоха сълзи.
— Ужасно. Не мисля, че даже съм го харесвала. Струва ми се, че го мразех. Но сигурно не е така, иначе щеше да ми бъде все едно. А не ми е все едно.
Седеше, вперило поглед пред себе си и отново по бузите му потекоха сълзи.
След малко то пак заговори, като леко се задъхваше:
— Ужасно е, че всичко се оправя. Искам да кажа, че ние с Джералд можем да се оженим. Мога да правя всичко, каквото си поискам. Но никак не е хубаво, че става така. Не искам татко да е мъртъв… Не, не искам. О, татко… татко…
За пръв път, откакто беше дошъл в Ютрий Лодж, инспектор Нийл бе поразен от очевидно искрена скръб за починалия.
Глава 9
— Според мен е жена му — каза помощник-комисарят, след като внимателно изслуша доклада на инспектор Нийл.
Докладът резюмираше случая по един забележителен начин. Беше кратък, но не пропускаше нито една значителна подробност.
— Да — повтори помощник-комисарят. — Според мен е жена му. А вие, Нийл, какво мислите?
Инспектор Нийл каза, че и той се съмнява в нея. Той цинично си помисли, че обикновено се оказва или съпругата, или съпругът, според случая.
— Тя е имала много добра възможност. А мотив? — Комисарят направи пауза. — Има ли мотив?
— Да, мисля, че да, сър. Този мистър Дюбоа, нали разбирате?
— Мислите, че и той е замесен, така ли?
— Не, не бих казал, сър. — Инспектор Нийл премисли тази възможност. — Прекалено е привързан към собствената си кожа за това. Може да е предполагал какво е замислила тя, но не бих си представил, че я е подбудил.
— Не, твърде внимателен е.
— Прекалено внимателен.
— Е, не бива да избързваме със заключенията, но това изглежда добра работна хипотеза. Какво ще кажете за другите две, които са имали възможност?