— О, така ли?
Адел каза:
— Наистина ни е много полезна.
— Да — замислено рече Ланс. — Сигурно е така.
— Но най-хубавото е — добави Дженифър, — че тя си знае мястото. Никога не преминава границата — разбирате какво искам да кажа.
— Умница е тази Мери Дъв — каза Ланс и си взе още едно парче от тортата.
Глава 12
I
— Значи ти пак се намери като черен гологан — рече мис Рамсботъм.
Ланс й се ухили.
— Точно така, лельо Ефи.
— Хм! — Мис Рамсботъм неодобрително подсмръкна. — Хубаво време си избрал. Баща ти го убиха вчера, къщата е пълна с полицаи, които си пъхат носа навсякъде, ровят се даже и в кофите за боклук. Видях ги от прозореца. — Тя поспря, пак подсмръкна и попита: — Водиш ли жена си?
— Не. Оставих Пат в Лондон.
— В това има нещо разумно. На твое място и аз не бих я довела тук. Човек не знае какво може да се случи.
— На нея ли? На Пат?
— На когото и да е — каза мис Рамсботъм.
Ланс Фортескю замислено я погледна.
— Имаш ли някакви заключения за всичко това, лельо Ефи? — попита той.
Мис Рамсботъм не отвърна направо.
— Вчера тук имаше един инспектор, който ме разпитваше. Не научи много от мен. Но не беше такъв глупак, какъвто изглеждаше, далеч не. — Тя добави с известно възмущение: — Как ли би се чувствал дядо ти, ако знаеше, че вкъщи има полиция? Сигурно щеше да се обърне в гроба. Стриктен Плимътски брат3 беше той през целия си живот. Каква врява вдигна само, когато научи, че вечер съм ходила на служба в англиканска църква! А без съмнение онова си беше съвсем безобидно нещо в сравнение с едно убийство!
При други обстоятелства Ланс щеше да се усмихне на това твърдение, но сега продълговатото му мургаво лице остана сериозно. Той каза:
— Знаеш ли, след като ме е нямало толкова време, съвсем не са ми ясни нещата. Какво е ставало тук напоследък?
Мис Рамсботъм вдигна очи към небето.
— Безбожни работи — твърдо изрече тя.
— Да, да, лельо Ефи, знам, че така ще кажеш. Но защо полицията смята, че татко е бил убит тук, в тази къща?
— Прелюбодеянието е едно неща, а убийството си е друго — каза мис Рамсботъм. — Не ми се иска да мисля за нея така, наистина ти казвам.
Ланс застана нащрек.
— Адел ли? — попита той.
— Устата ми е заключена — рече мис Рамсботъм.
— Хайде, хайде, леличко — рече Ланс. — Добре казано, но да оставим тези работи. Адел е имала любовник, така ли? Адел и любовникът й са му сложили попадийка в сутрешния чай. Такава ли е ситуацията?
— Ще бъдеш ли така любезен да не се шегуваш с това?
— Виж какво, аз не се шегувах.
— Едно нещо ще ти кажа — внезапно рече мис Рамсботъм. Вярвам, че онова момиче знае нещичко за това.
— Кое момиче? — Ланс изглеждаше изненадан.
— Онова, дето подсмърча — каза мис Рамсботъм. — Онова, дето трябваше сега да ми донесе чая, но още го няма. Отишло си, без да се сбогува, така казват. Не бих се учудила, ако е отишло в полицията. Кой ти отвори вратата?
— Някоя си Мери Дъв, така разбрах, че се казвала. Много хрисима — но само така изглежда. Тя ли е отишла в полицията?
— Тази няма да отиде в полицията — каза мис Рамсботъм. — Не, имам предвид онази глупавичката прислужница. Нервничи и подскача като заек през целия ден. — „Какво ти става? — питам я аз. — Съвестта ти ли не е чиста?“ А тя казва: „Аз никога нищо не съм сторила — аз не бих сторила такова нещо“. „Надявам се, че не би го сторила — викам й аз, — но май нещо те тревожи, нали?“ После тя започна да подсмърча и каза, че не искала да навлича беля на никого, сигурна била, че всичко било грешка. А аз й рекох така: „Иди в полицията и им разкажи всичко каквото знаеш, защото никога нищо хубаво не е излизало, когато се премълчава истината, колкото и неприятна да е тя.“ После тя наприказва куп глупости за това, че не можела да отиде в полицията, че нямало да й повярват и какво, за бога, трябвало да им каже? Накрая рече, че във всеки случай нищичко не знаела.
— Не мислиш ли — поколеба се Ланс, — че тя просто си е придавала важност?
— Не, не. Мисля, че беше уплашена. Сигурно е видяла или чула нещо, свързано с цялата тази работа. Може да е важно, а може и да е съвсем маловажно.
— Не мислиш ли, че тя може да е имала зъб на татко и… — Ланс се запъна.