Той я определи, че не е: (а) от типа на отровителките; (б) влюбена в шефа си; (в) психически нестабилна и (г) злопаметна. Това всъщност освобождаваше мис Грифит от подозрение и й отреждаше ролята на източник на точна информация.
Инспектор Нийл погледна телефона. Всеки момент очакваше да му позвънят от болницата „Сейнт Джуд“.
Разбира се, беше напълно възможно внезапното заболяване на мистър Фортескю да се дължи на естествени причини, но д-р Айзъкс от „Бетнъл Грийн“ и сър Едуин Сандмън от „Харли Стрийт“ не споделяха това мнение.
Инспекторът натисна звънеца, удобно разположен до лявата му ръка и поиска да му изпратят личната секретарка на мистър Фортескю.
Мис Гроувнър си беше възвърнала част от самоувереността си. Тя влезе неспокойно, в движенията й нямаше и помен от лебедовата грация и веднага зае отбранителна позиция.
— Не съм аз!
Инспектор Нийл само промълви:
— Така ли?
Той посочи стола, на който мис Гроувнър обикновено сядаше с бележник в ръка, когато мистър Фортескю я викаше да й диктува писмата си. Сега тя седна неохотно, като уплашено наблюдаваше инспектора. Нийл я гледаше насърчително и малко глупаво, докато мозъкът му прехвърляли възможностите — Съблазън? Шантаж? Платинена блондинка пред съда… и т.н.
— В чая нямаше нищо — каза мис Гроувнър. — Няма начин да е имало.
— Разбирам — рече инспектор Нийл. — Името и адреса ви, моля?
— Гроувнър. Айрин Гроувнър.
— Как се пише?
— Ами… като площада.
— А адресът ви?
— „Рашмур Роуд“ 14, Мъсуел Хил.
Инспектор Нийл удовлетворено кимна. „Не е съблазън — каза си той. — Не е любовна история. Порядъчен дом при родителите. Няма и шантаж“.
Още една подходяща умозрителна теория отиде на вятъра.
— И така, вие сте тази, която е приготвяла чая? — любезно изрече той.
— Ами да. Искам да кажа, винаги аз го приготвям.
Без да бърза, инспектор Нийл си я представи по време на сутрешния ритуал с чая на мистър Фортескю. Чашата с чинийката и чайничето бяха грижливо опаковани и изпратени за анализ в съответния отдел. Стана ясно, че никой, освен Айрин Гроувнър не ги беше пипал. Големият чайник е бил използван за чая на чиновничките, а след това мис Гроувнър отново го е напълнила с вода от чешмата в тоалетната.
— А самият чай?
— Той си беше на мистър Фортескю, специален китайски чай. Стои на рафта в моя кабинет, който е до този.
Инспектор Нийл кимна. Той попита за захарта и разбра, че мистър Фортескю го пиел без захар.
Телефонът иззвъня. Инспекторът вдигна слушалката. Изразът на лицето му леко се промени.
— „Сейнт Джуд“ ли е?
Той направи знак с глава на мис Гроувнър, че е свободна.
— Това е всичко засега, благодаря ви, мис Гроувнър.
Тя побърза да напусне стаята.
Инспектор Нийл съсредоточи вниманието си върху слабия безизразен глас, който се обаждаше от болницата „Сейнт Джуд“. Докато слушаше, той надраска с молив няколко неразбираеми знака в ъгъла на бележника пред себе си.
— Починал преди пет минути ли казвате? — попита той. Погледна часовника на ръката си. „Дванадесет и четиридесет и три“ записа той в бележника.
Безизразният глас каза, че самият д-р Бернсдорф би искал да говори с инспектор Нийл.
— Добре. Дайте го — каза инспекторът, което доста шокира притежателя на гласа, в чийто официален тон се бяха прокраднали нотки на благоговение.
Последваха различни шумове като щракане, звънене и далечни призрачни гласове. Инспектор Нийл търпеливо чакаше.
След това, без никакво предупреждение, изръмжа дебел бас, който го принуди да отдалечи слушалката от ухото си.
— Ало, Нийл, стари лешояде. Пак ли се разправяш с трупове?
Инспектор Нийл и професор Бернсдорф от „Сейнт Джуд“ бяха работили заедно по един случай на отравяне преди малко повече от година и си бяха останали приятели.
— Разбрах, че нашият човек бил мъртъв, докторе.
— Да. Когато го докараха, вече не можехме да сторим нищо.