Выбрать главу

— Бих ли могла да видя господарката, моля? — попита мис Марпъл.

Кръмп отстъпи, за да й направи път да влезе. Той вдигна куфара и внимателно го постави в антрето.

— Как да ви кажа, мадам — доста несигурно изрече той. — Не знам коя точно…

Мис Марпъл му помогна да излезе от затруднението.

— Дойдох във връзка с бедното момиче, което е било убито. Гладис Мартин.

— А, разбирам, мадам. Е, в такъв случай… — той прекъсна и погледна към вратата на библиотеката, на която току-що се бе появила висока млада жена. — Това е мисис Ланс Фортескю, мадам.

Пат приближи и двете с мис Марпъл се измериха с поглед. Мис Марпъл изпитваше леко чувство на изненада. Не бе очаквала точно в този дом да срещне някого от рода на Патриша Фортескю. Интериорът беше почти такъв, какъвто си го бе представяла, но Пат някак си не се вписваше в него.

— За Гладис е, мадам — услужливо каза Кръмп.

Пат доста колебливо произнесе:

— Бихте ли влезли тук? Ще бъдем съвсем сами.

Тя тръгна към библиотеката, а мис Марпъл я последва.

— Може би желаете да видите някого по-специално, нали? — попита Пат. — Защото може би аз няма да ви бъда полезна. Виждате ли, ние със съпруга ми се завърнахме от Африка едва преди няколко дни. Всъщност не знаем много за обитателите на дома, но мога да ви доведа моята зълва или етърва си.

Мис Марпъл погледна момичето и то й се понрави. Харесаха й сериозността и нейната простота. Странно защо, но изпита към нея жалост. Една обстановка с пъстра басма, коне и кучета, смътно чувстваше мис Марпъл, би била много по-подходяща за нея, вместо този претрупан интериор. На надбягванията с понита и коли, които се провеждаха около Сейнт Мери Мийд, мис Марпъл беше виждала много жени като Пат и добре ги познаваше. Чувстваше се свободно с това момиче, което не изглеждаше щастливо.

— Много е просто наистина — каза мис Марпъл, като си сваляше внимателно ръкавиците и опъваше пръстите им. — Знаете ли, прочетох във вестника, че Гладис Мартин е била убита. А аз, естествено, знам всичко за нея. Тя е от моя край. Всъщност аз я обучих за домашна прислужница. И тъй като с нея се е случила тази ужасна история, почувствах, да, почувствах, че трябва да дойда и да видя дали мога да сторя нещо.

— Да — каза Пат. — Естествено. Разбирам ви.

И тя наистина разбираше. Постъпката на мис Марпъл й изглеждаше съвсем естествена.

— Смятам, че много добре сте направили, като сте решили да дойдете — каза Пат. — Изглежда никой не знае много за нея. Имам предвид роднини и тям подобни.

— Не — каза мис Марпъл, — естествено не. Тя няма никакви роднини. Изпратиха ми я от сиропиталището „Сейнт Фейт“. Много добро заведение, макар, за съжаление, страдащо от недостиг на средства. Ние правим това, което можем за момичетата там, мъчим се да им дадем добра подготовка. Гладис дойде при мен, когато беше на седемнадесет години и аз я научих как да прислужва на масата, как да подрежда приборите и прочие. Разбира се, тя не остана дълго време. Тези момичета никога не се задържат много. Щом придоби малко опит, отиде и се хвана на работа в едно кафене. Момичетата почти винаги търсят такава работа. Мислят си, че животът там е по-свободен и весел, нали разбирате? Може и така да е. Аз наистина не знам.

— Даже не съм я и виждала — каза Пат. — Хубавичка ли беше?

— О, не — рече мис Марпъл, — съвсем не. Кожата й не беше хубава, имаше доста петна. Беше си и малко глупавичка. Не предполагам — замислено продължи мис Марпъл, — че е имала много приятели. Бедното момиче, доста се интересуваше от мъжете. Но не може да се каже, че те я забелязваха, а другите момичета по-скоро я използваха.

— Звучи доста жестоко — произнесе Пат.

— Да, мила моя — каза мис Марпъл, — опасявам се, че животът е жесток. Човек наистина не знае какво да прави с такива като Гладис. Те обичат да ходят на кино и на подобни места, но винаги си мислят за невъзможни неща, които по всяка вероятност не могат да им се случат. Може би това е вид щастие. Но се разочароват. Мисля, че Гладис се е разочаровала от живота в кафенетата и ресторантите. Нищо бляскаво или интересно не й се е случило, само й е било трудно да стои права повечето време. Вероятно затова се е върнала към работата като домашна прислужница. Отдавна ли е работела тук?

Пат поклати глава.

— Предполагам, че не. Може би един-два месеца. — Пат направи пауза, после продължи: — Изглежда толкова ужасно и безсмислено тя да е била замесена в тази история. Предполагам, че е видяла или забелязала нещо.