— Сигурна съм, че видях някого.
— Да, видели сте някого. Смрачавало се е. Не сте могли добре да огледате човека, нали?
— О, да. Не можех да видя лицето му, а само фигурата — висок и строен. Очаквахме Ланселот Фортескю и затова си помислих, че е той.
— Накъде отиваше?
— Зад плета от тисове вървеше към източната страна на къщата.
— Там има странична врата. Заключена ли я държат?
— Не, само когато се заключват всички врати за през нощта.
— Всеки би могъл да влезе през тази странична врата, без да го забележи някой от домашните.
Мери Дъв размисли.
— Всъщност — да. — Тя бързо добави: — Искате да кажете, че човекът, когото по-късно съм чула горе, е можел да влезе оттам? Можело е да се крие… горе?
— Нещо подобно.
— Но кой?
— Остава да разберем това. Благодаря ви, мис Дъв.
Когато тя си тръгваше, инспектор Нийл небрежно произнесе:
— Впрочем предполагам, че не можете да ми кажете нещо за косовете?
Изглежда за пръв път Мери Дъв се стъписа. Тя рязко се извърна.
— Аз… какво казахте?
— Само ви питах за косовете.
— Сиреч…
— Косовете — повтори инспектор Нийл.
Беше направил най-глупавата си физиономия.
— Имате предвид онази дивотия през лятото? Но сигурно това не може… — Тя замлъкна.
Инспектор Нийл произнесе с приятен тон:
— Чух нещо за това, но бях сигурен, че от вас ще получа ясно обяснение.
Мери Дъв отново стана спокойна и практична, както обикновено.
— Мисля, че трябва да е било някаква глупава, злобна шега — поясни тя. — Тук, в кабинета на мистър Фортескю, върху бюрото, имаше четири мъртви коса. Беше през лятото. Бяхме отворили прозорците и си помислихме, че трябва да е било момчето на градинаря, макар то да настояваше, че никога не е правило нещо подобно. Но онези косове, които преди това висяха до плодните дръвчета, наистина бяха застреляни от градинаря.
— И някой ги свалил оттам и ги сложил на бюрото на мистър Фортескю?
— Да.
— Има ли, според вас, някаква причина за това, някаква връзка с косове?
Мери поклати глава.
— Мисля, че не.
— Как прие това мистър Фортескю? Беше ли ядосан?
— Естествено, че беше ядосан.
— Но не, да кажем, смутен?
— Наистина не мога да си спомня.
— Добре — заключи инспектор Нийл.
Той не каза нищо повече. Мери Дъв отново понечи да си тръгне, но този път той си помисли, че тя върви доста неохотно, сякаш бе искала да разбере повече за това, което се върти в главата му. Колкото и неблагодарно да изглеждаше, но единственото, което изпитваше инспектор Нийл към мис Марпъл, беше яд. Тя му бе подхвърлила, че трябва да има косове и ето ги тях! Ясно е, че не са двадесет и четири. Но все пак косове.
Случката е станала още през лятото и инспектор Нийл не можеше да й намери място в цялата история. Не смяташе да остави тези призрачни косове да го отклонят от трезвото и логично разследване на убийство, извършено от престъпник със здрав разум, подтикван от смислен мотив, но отсега нататък щеше да се наложи да има предвид и по-налудничави вероятности.
Глава 15
I
— Извинявайте, че пак ви безпокоя, мис Фортескю, но искам да бъда съвсем наясно. Доколкото знаем, вие сте били последният човек — или по-скоро предпоследният, — който е видял мисис Фортескю жива. Напуснали сте гостната около пет и двайсет, нали?
— Горе-долу тогава — отвърна Илейн. — Не мога да кажа точно. — После добави с оправдателен тон: — Човек не гледа часовниците през цялото време.
— Не, разбира се, че не. През времето, когато сте били сама с мисис Фортескю, след като другите са си отишли, за какво разговаряхте?
— Има ли значение за какво сме говорили?
— Може би не — отвърна инспектор Нийл, — но това би могло да ми даде някаква следа за какво си е мислела мисис Фортескю.