— И така между времето, когато сте излезли от хотела в четири и четвърт до шест часа, когато сте се върнали, нямаме друго доказателство, освен вашите думи?
Джералд Райт продължаваше да се усмихва снизходително.
— Много смущаващо и за двама ни, инспекторе, но е така.
Инспектор Нийл каза тихо:
— Значи ако някой каже, че е погледнал през един прозорец на площадката и ви е видял в градината на Ютрий Лодж към четири и тридесет и пет… — той спря и остави изречението недовършено.
Джералд Райт вдигна вежди и поклати глава.
— По това време видимостта трябва да е била много лоша. Смятам, че би било трудно за някого да го твърди със сигурност.
— Познавате ли мистър Вивиан Дюбоа, който също е отседнал тук?
— Дюбоа. Дюбоа? Не, мисля, че не. Да не е високият мургав мъж, който проявява много добър вкус по отношение на велурените обувки?
— Да. Той също е бил излязъл на разходка през въпросния следобед и също минал покрай Ютрий Лодж. Случайно не го ли забелязахте по пътя?
— Не. Не бих казал това.
За пръв път Джералд Райт изглеждаше леко разтревожен. Инспекторът замислено каза:
— Наистина следобедът не е бил много приятен за разходка, особено след смрачаване и по кална улица. Но е любопитно как всички като че ли са се чувствали преизпълнени с енергия.
IV
При завръщането на инспектор Нийл в къщата сержант Хей го поздрави с доволен израз.
— Разучих въпроса за косовете, сър.
— Така ли?
— Да, сър, били са в един пай. Оставили го студен за вечерята в неделя. Някой напипал този пай в килера или там някъде. Свалил коричката, извадил месото, дето било вътре и какво мислите, че сложил вместо него? Някакви вонящи косове, дето били в бараката на градинаря. Гаден номер, нали?
— „Не е ли лакомство това за краля достойно?“ — произнесе инспектор Нийл и остави след себе си сержант Хей със зяпнала уста.
Глава 18
I
— Само за минутка — каза мис Рамсботъм. — Този пасианс ще излезе.
Тя премести един поп с цялото му обкръжение, сложи червена седмица върху черна осмица, натрупа четворката, петицата и шестицата пика върху основния куп, бързо размести още няколко карти и се облегна доволна назад.
— Това е „Двойният жокер“. Не излиза често — рече тя, а после вдигна очи към момичето, застанало до камината и попита: — Значи ти си жената на Ланс?
Пат, която мис Рамсботъм беше поръчала да изпроводят горе, кимна с глава.
— Да — каза тя.
— Висока си — забеляза мис Рамсботъм. — Изглеждаш здрава.
— Много съм здрава.
— Жената на Пърсивал е кекава. Яде прекалено много сладкиши и не спортува достатъчно. Е, седни, дете, седни. Къде се запознахте с племенника ми?
— В Кения. Бях там на гости у едни приятели.
— Доколкото разбрах, била си женена и по-рано.
— Да. Два пъти.
Мис Рамсботъм подсмръкна дълбоко.
— Предполагам, разведена.
— Не — каза Пат. Гласът й леко потрепери. — И двамата… починаха. Първият ми съпруг беше летец изтребител. Убиха го във войната.
— А вторият? Чакай малко — някой ми каза… Самоубил се, нали?
Пат кимна.
— По твоя вина ли?
— Не — рече Пат, — не по моя.
— Занимавал се е с конни надбягвания, нали?
— Да.
— Никога през живота си не съм ходила на хиподрум. Обзалагания и игра на карти — това са все дяволски работи.
Пат не отвърна.
— Не припарвам до кино или театър — заяви мис Рамсботъм. — Грешен е днешният свят. Много грях имаше и в този дом, но Господ го порази.
На Пат все още й беше трудно да каже нещо. Чудеше се дали лелята на Ланс е напълно в ред, но същевременно беше впечатлена от проницателния поглед на старата дама.
— Какво знаеш за семейството, в което си влязла? — попита леля Ефи.
— Навярно толкова, колкото всички останали знаят за семействата, в които влизат — отвърна Пат.
— Хм, има нещо в това, има нещо. Виж какво ще ти кажа. Сестра ми беше глупачка, зет ми — мошеник, Пърсивал е подлец, а твоят Ланс винаги е бил черната овца на семейството.