— Я не се прави на глупак — сопна се Пърсивал.
— Защо толкова се ядосваш, скъпо ми братле? Не очакваш ли с нетърпение да споделя грижите ти по бизнеса?
— Нямаш ни най-малка представа каква каша е там.
— Нямам. Ти ще трябва да ме осветлиш за всичко това.
— Най-напред се налага да разбереш, че през последните шест месеца — не, повече, от една година, — татко не беше на себе си. Правеше най-невероятни финансови глупости. Продаваше печеливши акции, а влагаше пари в най-различни спекулативни начинания. Понякога просто хвърляше пари, без да мисли. Бих казал, само заради удоволствието да харчи.
— Значи всъщност е станало много добре за семейството, че в чая му са сложили таксин — забеляза Ланс.
— Изразът ти е много некрасив, но в основата си е съвсем точен. Това е почти единственото, което ни спаси от банкрут. Но ние ще трябва да бъдем изключително консервативни и известно време да действаме много предпазливо.
Ланс поклати глава.
— Не съм съгласен с теб. Предпазливостта никога не носи полза. Трябва да поемеш няколко риска, да направиш удар. Трябва да се заловиш с нещо голямо.
— Не съм съгласен — възрази Пърси. — Предпазливост и икономия. Това е нашият девиз.
— Но не и моят — заяви Ланс.
— Не забравяй, че ти си само младшият съдружник.
— Добре, добре. Но все едно, и аз имам думата.
Пърсивал неспокойно закрачи из стаята.
— Няма смисъл, Ланс. Знаеш, че те обичам и…
— Така ли? — вметна Ланс, но Пърсивал сякаш не го чу.
— … но наистина не смятам, че двамата ще можем да работим заедно. Нашите възгледи са абсолютно различни.
— Това може да се окаже предимство — възрази Ланс.
— Единственото разумно нещо е да развалим съдружието.
— Искаш да ме изкупиш — това ли е идеята ти?
— Скъпо момче, при голямото различие в идеите ни това е единственото разумно нещо.
— Ако ти е трудно да изплатиш на Илейн наследството й, как ще успееш да изплатиш моя дял?
— Е, нямах предвид в брой — каза Пърсивал. — Ние бихме могли… ъ-ъ-ъ… да си разделим авоарите.
— Като ти запазиш сигурните, а на мен пробуташ най-лошите от спекулативните, така ли?
— Нали изказа предпочитание точно към тях.
Ланс внезапно се ухили.
— В известен смисъл си прав, старче. Но аз не мога да задоволявам само своя собствен вкус. Трябва да помисля и за Пат.
И двамата мъже погледнаха към нея. Пат отвори уста, но не продума. Каквато и игра да играеше Ланс, най-добре беше тя да не се намесва. Бе съвсем сигурна, че Ланс преследва нещо по-специално, но все още не беше много наясно каква е действителната му цел.
— Хайде слагай ги на масата, Пърси — изсмя се Ланс.
— Миражните диамантени мини, недостъпните рубини, нефтените концесии, в които няма нефт. За такъв голям глупак ли ме мислиш?
Пърсивал каза:
— Естествено, някои от тези акции са прекалено несигурни, но не забравяй, че има възможност да се окажат изключително ценни.
— О-хо, друга песничка ли запя сега? — ухили се Ланс.
— Каниш се да ми пробуташ най-последните налудничави придобивки на татко, както и старата мина „Кос“ и разни такива. Между впрочем, разпитва ли те инспекторът за оная мина „Кос“?
Пърсивал се намръщи.
— Да. Не мога да си представя какво искаше да научи за нея. Не можах да му кажа много. По онова време с теб бяхме малки. Само смътно си спомням, че татко ходи там и като се върна, каза, че в цялата работа нямало смисъл.
— Какво беше това — златна мина ли?
— Мисля, че да. Татко се завърна доста сигурен, че там няма злато. А не забравяй, че той не беше от хората, които грешат.
— Кой го закара в Африка? Някакъв МакКензи, нали?
— Да. МакКензи умрял там.
— МакКензи умрял там — замислено изрече Ланс. — Нямаше ли някаква ужасна сцена? Сякаш си спомням… Мисис МакКензи, нали? Дойде тук. Викаше и ругаеше татко. Сипеше по него проклятия. Ако не ме лъже паметта, обвиняваше го, че убил мъжа й.
— Честна дума — сдържано отбеляза Пърсивал, — не мога да си спомня нищо подобно.
— Обаче аз помня. Разбира се, бях доста по-малък от теб. Може би затова ми е направило такова впечатление. Запечатало се е в детския ми ум като нещо много драматично. Къде беше тази мина „Кос“? В Западна Африка, нали?