— Да, мисля, че да.
— Ще трябва някой път да прегледам концесията, когато дойда в кантората.
— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен — каза Пърсивал, — че татко не грешеше. Щом е казал, че няма злато, значи е така.
— Вероятно тук си прав — забеляза Рекс. — Бедната мисис МакКензи. Чудя се какво ли е станало с нея и с двете дечица, които водеше. Странно — трябва вече да са големи.
Глава 20
В частния санаториум „Пайнууд“ инспектор Нийл седеше в приемната за посетители срещу възрастна, посивяла дама. Хелън МакКензи бе на шестдесет и три, макар и да изглеждаше по-млада. Имаше бледосини очи с разсеян поглед и нерешителна, безволева брадичка. Дългата й горна устна потрепваше от време на време. В скута си държеше голяма книга и гледаше в нея, докато инспектор Нийл й говореше. В ума на инспектора се въртеше диалогът, който преди малко бе водил с д-р Кросби, главния лекар на заведението.
„Естествено, тя е доброволна пациентка — бе казал д-р Кросби, — неосвидетелствана.“
„Значи не е опасна?“
„О, не. Повечето време с нея може да се разговаря разумно, както с вас или с мен. Сега е един от светлите й периоди, така че ще можете да проведете абсолютно нормален разговор.“
Имайки предвид това, инспектор Нийл направи първия си опит.
— Много мило от ваша страна, че ме приехте, мадам — каза той. — Казвам се Нийл. Дойдох да ви видя във връзка с мистър Фортескю, който почина наскоро. Мистър Рекс Фортескю. Очаквам, че името ви е познато.
Мисис МакКензи беше забила поглед в книгата. Тя каза:
— Не знам за какво говорите.
— Мистър Фортескю, мадам. Мистър Рекс Фортескю.
— Не — каза мисис МакКензи. — Не. Съвсем не.
Инспектор Нийл леко се изненада. Започна да се пита каква ли бе представата на д-р Кросби за нормално човешко създание.
— Мисля, мисис МакКензи, че сте го познавали преди много години.
— Не точно така — отвърна мисис МакКензи. — Беше вчера.
— Разбирам — рече инспектор Нийл, осланяйки се на тази доста несигурна основа. — Доколкото знам — продължи той, — вие сте го посетили преди много години в резиденцията му, Ютрий Лодж.
— Доста внушителен дом — рече мисис МакКензи.
— Да. Да, може да се каже така. Мисля, че той е бил свързан със съпруга ви чрез една мина в Африка. Май че се е наричала „Кос“.
— Трябва да си чета книгата — рече мисис МакКензи. — Нямам много време и трябва да си чета книгата.
— Да, мадам. Напълно ви разбирам. — Последва пауза, а после инспектор Нийл продължи: — Мистър МакКензи и мистър Фортескю са отишли заедно в Африка, за да проучат мината.
— Мината беше на съпруга ми — каза мисис МакКензи. — Той я откри и предяви претенции върху нея. Имаше нужда от пари, за да я разработи. Обърна се към Рекс Фортескю. Ако бях по-разумна, ако знаех повече, нямаше да му позволя да го стори.
— Не е трябвало, разбирам. Значи излиза, че двамата заедно са отишли в Африка и вашият съпруг е починал там от треска.
— Трябва да си чета книгата — каза мисис МакКензи.
— Смятате ли, че мистър Фортескю е измамил съпруга ви във връзка с мината „Кос“, мисис МакКензи?
Без да вдига очи от книгата, мисис МакКензи изрече:
— Колко сте глупав.
— Да, да, добре… Но виждате, че всичко това е било преди много време, а да се прави разследване за нещо, което е свършило толкова отдавна, е доста трудно.
— Кой ви каза, че е свършило?
— Значи вие не смятате, че е свършило?
— „Никой въпрос не е уреден, докато не се уреди справедливо“. Киплинг го е казал. Никой в наше време не чете Киплинг, а той е бил велик човек.
— Смятате ли, че въпросът ще се уреди справедливо в близките дни?
— Рекс Фортескю е мъртъв, нали? Вие го казахте.
— Бил е отровен — уточни инспектор Нийл.
Мисис МакКензи се изсмя доста смущаващо.
— Що за глупости? Той умря от треска.
— Говоря за Рекс Фортескю.
— И аз. — Тя внезапно вдигна бледосините си очи и ги втренчи в неговите. — Хайде сега, той е умрял в леглото си, нали? В леглото си ли е умрял?
— Умрял е в болницата „Сейнт Джуд“ — отвърна инспектор Нийл.
— Никой не знае къде е починал мъжът ми. Никой не знае как е починал, нито къде е погребан… Всички знаят само това, което е казал Рекс Фортескю. А Рекс Фортескю беше лъжец!