— Мислите ли, че е имало нещо непочтено?
— Почтено непочтено, яйцето е сварено.
— Смятате ли, че Рекс Фортескю е виновен за смъртта на съпруга ви?
— Сутринта на закуска ми дадоха яйце — каза мисис МакКензи. — При това съвсем прясно. Изненадващо, нали, като си помисли човек, че това беше преди трийсет години?
Нийл пое дълбоко дъх. Както протичаше разговорът, изглеждаше невероятно изобщо да измъкне нещо, но той настойчиво продължи:
— Някой сложил убити косове върху бюрото на Рекс Фортескю около един-два месеца преди смъртта му.
— Това е интересно. Много, много интересно.
— Имате ли някаква представа, мадам, кой би могъл да го стори?
— От представа полза няма. Трябва действие. Знаете ли, така ги възпитах, да действат.
— За децата си ли говорите?
Тя бързо закима с глава.
— Да. Доналд и Руби. Бяха на по девет и седем години, когато останаха без баща. Казвах им го. Всеки ден им го повтарях. Всяка вечер ги карах да се закълнат.
Инспектор Нийл се наведе напред.
— Какво ги карахте да се закълнат?
— Че ще го убият, естествено.
— Разбирам.
Инспектор Нийл изрече въпроса си така, сякаш беше най-смислената забележка на света:
— А те убиха ли го?
— Доналд отиде да се бие при Дюнкерк и не се върна. Изпратиха ми телеграма, че бил мъртъв. „Искрени съболезнования загинал при бойни действия.“ Само че не такива действия, каквито трябваше.
— Съжалявам да науча това, мадам. А дъщеря ви?
— Нямам дъщеря — отсече мисис МакКензи.
— Вие току-що я споменахте. Дъщеря ви Руби.
— Руби. Да, Руби. — Тя се наклони напред. — Знаете ли какво направих с Руби?
— Не, мадам. Какво сте направили с нея?
Тя внезапно прошепна:
— Погледнете тук, в книгата.
Тогава той видя, че книгата в скута й е библия. Много стара библия и когато тя отвори на първата страница, инспектор Нийл видя написани различни имена. Това очевидно беше семейна библия, в която бе продължен старомодният обичай да се вписва всяко новородено. Тънкият показалец на мисис МакКензи посочи последните две имена. „Доналд МакКензи“ с датата на раждането му и „Руби МакКензи“ с нейната рождена дата. Но през името на Руби МакКензи беше прекарана дебела черта.
— Виждате ли? — каза мисис МакКензи. — Аз я зачеркнах от Библията. Завинаги. Свети Петър няма да намери тук името й.
— Вие сте изключили името й от книгата? Но защо, мадам?
Мисис МакКензи го изгледа лукаво.
— Знаете защо.
— Не, не знам. Наистина, мадам.
— Тя не удържа на клетвата си. Знаете, че тя не удържа на клетвата си.
— Къде е сега дъщеря ви, мадам?
— Казах ви. Нямам дъщеря. Руби МакКензи вече не съществува.
— Искате да кажете, че е мъртва?
— Мъртва ли? — Жената внезапно се изсмя. — По-добре щеше да бъде за нея, ако беше умряла. Много по-добре. Много, много по-добре. — Тя въздъхна и неспокойно се размърда на мястото си. След това маниерът й придоби някакво подобие на официална любезност и тя каза: — Съжалявам много, но наистина се боя, че повече не мога да говоря. Нали виждате, остава ми много малко време и аз трябва да си чета книгата.
На по-нататъшните забележки на инспектор Нийл мисис МакКензи не отговори. Просто направя лек жест на досада и продължи да си чете Библията, като с пръст следеше редовете.
Нийл стана. Преди да си тръгне, той проведе още един кратък разговор с главния лекар.
— Идват ли да я видят някои нейни роднини? Дъщеря й например?
— Мисля, че някаква дъщеря е идвала да я види по времето на предшественика ми, но визитата й толкова развълнувала пациентката, че той посъветвал дъщерята повече да не я посещава. Оттогава всичко се урежда чрез адвокат.
— И вие нямате представа къде е сега тази Руби МакКензи?
Главният лекар поклати глава.
— Нямам никаква представа.
— Не знаете ли дали е омъжена, например?
— Не. Единственото, което мога да направя, е да ви дам адреса на адвокатите, с които работим.
Инспектор Нийл вече беше издирил тези адвокати. Те не бяха в състояние, или поне така твърдяха, да му кажат нещо по въпроса. Това било уредено преди няколко години и оттогава не били виждали мис МакКензи.