— Или да изпия попадийката, както казваш.
— Когато не съм наблизо, дръж се до онази стара дама, как се казваше, Марпъл. Защо мислиш, че леля Ефи я е повикала да живее тук?
— Казва ли ти някой какво си е наумила леля Ефи? Ланс, колко време ще стоим тук?
Ланс сви рамене.
— Трудно е да се каже.
— Не мисля, че сме им ужасно приятни. — Тя се запъна. — Предполагам, че сега къщата е на брат ти? Той всъщност не ни иска тук, нали?
Ланс внезапно се изкиска.
— Ами да, само че засега трябва да ни изтрае някак си.
— А после? Какво ще правим, Ланс? В Източна Африка ли се връщаме или какво?
— Това ли би искала, Пат?
Тя енергично закима.
— Хубаво е, защото и аз бих искал това. Вече не съм толкова привързан към Англия.
Лицето на Пат светна.
— Чудесно. Заради това, което каза онзи ден, се страхувах, че може да поискаш да се установиш тук.
В очите на Ланс проблесна дяволито пламъче.
— Трябва да си мълчиш относно плановете ни, Пат, — каза той. — Наумил съм си да настъпя по опашката любимото си братче Пърсивал.
— О, Ланс, моля те, внимавай.
— Ще внимавам, сладка моя, но не виждам защо миличкият Пърси да мине метър.
II
Наклонила встрани глава, мис Марпъл приличаше на симпатичен какаду. Тя бе седнала в голямата гостна и слушаше мисис Пърсивал Фортескю. Мис Марпъл съвсем не изглеждаше на място в тази гостна. Слабата й, крехка фигура беше чужда на голямото, покрито с брокат канапе, на което бе седнала, заобиколена от разноцветни възглавнички. Мис Марпъл беше много изправена, защото като момиче я бяха учили да си слага дъска на гърба и да не се обляга. На голямото кресло до нея седеше мисис Пърсивал, облечена в изискан траур и говореше словоохотливо, без да спре. „Точно като бедничката мисис Емет, жената на управителя на банката“ — мислеше си мис Марпъл. Тя си спомни как един ден мисис Емет й беше дошла на гости, за да поговорят за разпродажбата в Деня на маковете и след като уредиха деловите въпроси, мисис Емет изведнъж бе започнала да говори, без да спира. В Сейнт Мери Мийд мисис Емет заемаше доста особено място. Тя не принадлежеше към гвардията на материално притеснените дами, които обитаваха кокетни къщи около църквата и познаваха в подробности всички разклонения на местната аристокрация, дори и когато не принадлежаха точно към нея. Мистър Емет, управителят на банката, несъмнено си бе взел жена от по-долен произход и в резултат тя бе изключително самотна, тъй като, естествено, не можеше да общува с жените на търговците. Тук снобизмът играеше своята отвратителна роля и завинаги изолираше мисис Емет на самотен остров.
Необходимостта да говори бе нараствала у мисис Емет и през въпросния ден разкъса оковите си. Стремителният поток от думи бе залял мис Марпъл. Тогава тя бе съжалила мисис Емет, както днес съжаляваше и мисис Пърсивал Фортескю.
Мисис Пърсивал сигурно е трябвало да понесе много несправедливости и облекчението да ги излее пред една почти напълно непозната беше огромно.
— Разбира се, аз никога не искам да се оплаквам — говореше мисис Пърсивал. — Никога не съм била от тези, дето обичат да се оплакват. Винаги съм казвала, че човек трябва да се примирява с нещата. Стореното — сторено. Уверявам ви, че никога на никого не съм казвала и думичка. Наистина ми е трудно да разбера с кого изобщо бих могла да говоря. В известни отношения човек е много изолиран тук — ама много изолиран. Разбира се, много е удобно и спестяваме куп пари, като си живеем в собствен апартамент в тази къща. Но, естествено, това съвсем не е като да си имаш свое собствено жилище. Не се и съмнявам, че сте съгласна с мен.
Мис Марпъл потвърди това.
— За щастие, новата ни къща скоро ще бъде готова и ще можем да се пренесем там. Наистина остава само да си излязат бояджиите. Толкова бавно работят тези хора. Естествено, съпругът ми с удоволствие живее тук. Но при мъжете си е друго. Не сте ли съгласна?
Мис Марпъл се съгласи, че при мъжете си е съвсем друго. Можеше без колебание да го потвърди, тъй като мислеше точно така. Според мис Марпъл „господата“ спадаха към една напълно различна категория от собствения й пол. Те изискваха за закуска по две яйца плюс бекон, три солидни хранения дневно и човек никога да не им противоречи, нито пък да спори с тях, преди да се нахранят. Мисис Пърсивал продължи: