— Нали разбирате, мъжът ми по цял ден е в града. Кога то се прибере вкъщи, е изморен и му се иска да седне и да почете. Обратно, аз стоя тук сама по цял ден без каквато и да било подходяща компания. Но аз изпитвам нужда от наистина приятно общество. Хората наоколо съвсем не са от моя тип. Част от тях са това, което наричам нафукани бриджори. Само че техният бридж никак не е хубав. И аз самата обичам да поиграя, само че тук всички са страшно богати, залагат огромни суми и много пият. Всъщност такъв живот аз наричам комарджийски. Освен това, естествено, се намират и от онези възрастни дами, дето много обичат да се мотаят с лопатки в ръце насам-натам и да си чоплят градинките.
Мис Марпъл погледна малко виновно, защото тя самата беше непоправима градинарка.
— Не искам да говоря против мъртвите — бързо продължи мисис Пърси, — ама без съмнение свекърът ми, мистър Фортескю, е сключил много глупав втори брак. Моята — е, не мога да я нарека свекърва, — та тя си беше на моята възраст. Самата истина е, че беше маниачка на тема мъже. Абсолютна нимфоманка. И как само харчеше! По отношение на нея свекърът ми беше абсолютен глупак. Не го интересуваше какви сметки прави тя. Това много дразнеше Пърси, ама наистина много. Пърси винаги е толкова внимателен с парите. Мрази разхищенията. И после мистър Фортескю беше толкова особен и с лош характер — изпадаше в ужасни пристъпи на гняв и пилееше парите на вятъра, като залагаше на спекулантски проекти. Е, тези работи съвсем не бяха хубави.
Мис Марпъл си позволи една забележка.
— Това трябва да е тревожило съпруга ви, нали?
— Ами да, тревожеше го. От една година насам Пърси наистина е много разтревожен. Това съвсем, ама съвсем го промени. Знаете ли, промени държанието си даже и към мен. Понякога му приказвам, а той не ми отговаря. — Мисис Пърси въздъхна и продължи: — После Илейн, нали знаете, зълва ми, тя е много странно момиче. Никак не си стои вкъщи и прочие. Не че е враждебно настроена, но не е и благоразположена, нали разбирате? Никога не й се е ходело на пазар в Лондон, нито пък на дневно представление или пък на нещо друго от този род. Даже не се интересува и от дрехи. — Мисис Пърсивал пак въздъхна и промълви: — Но, разбира се, изобщо не искам да се оплаквам. — Обхвана я пристъп на разкаяние и тя бързо додаде: — Сигурно мислите, че е прекалено странно да ви говоря така на вас, сравнително чуждия човек. Но наистина, така или иначе, при цялото това напрежение и този удар смятам, че той всъщност има най-голямо значение. Закъснял удар. Толкова нервна се чувствам, че действително, ама действително трябва да поговоря с някого. Толкова ми напомняте на една много мила възрастна дама, мис Трефъсис Джеймс. Счупи си бедрената кост, когато беше на седемдесет и пет години. Много дълго време трябваше да се грижа за нея и станахме големи приятелки. Когато си тръгвах, ми подари пелерина от лисици — страшно мило беше това от нейна страна.
— Напълно ви разбирам как се чувствате.
И това пак беше вярно. Очевидно съпругът на мисис Пърсивал се отегчаваше от нея и й обръщаше много малко внимание, а бедната жена не беше успяла да завърже приятелства тук. Пътуванията до Лондон на пазар, дневните представления и луксозното жилище не компенсираха липсата на човечност в отношенията с роднините на съпруга й.
— Надявам се да не прозвучи грубо от моя страна — каза мис Марпъл с тон на любезна стара дама, — но наистина чувствам, че покойният мистър Фортескю не може да е бил много симпатичен човек.
— Не беше. Съвсем искрено, мила моя, само между нас да си остане, той беше противен старец. Не се чудя, наистина не се чудя, че някой го е очистил.
— Вие навярно нямате представа кой… — започна мис Марпъл и спря дотук. — Божичко, не биваше да задавам този въпрос… все пак навярно нямате и представа кой… кой… е, добре, кой може да е бил?
— А, струва ми се, че е онзи ужасен Кръмп. Винаги ми е бил много неприятен. Държи се така — не точно грубо, но все пак си е грубо. По-скоро нахално.
— И все пак, предполагам, че би трябвало да има причина.
— Наистина не знам дали този тип хора имат нужда от причина. Смея да кажа, че мистър Фортескю го ругаеше за нещо, а и сериозно подозирам, че понякога пие прекалено много. Но това, което всъщност мисля, е, че той е малко неуравновесен, нали разбирате. Като онзи лакей ли беше, иконом ли беше, дето изпозастрелял всички вкъщи. Разбира се, съвсем честно казано, всъщност подозирах, че Адел е отровила мистър Фортескю. Но сега, естествено, тя е извън всяко подозрение, защото и нея я отровиха. Да ви кажа, тя може да е обвинила Кръмп. А след това той е обезумял и може да е успял да сложи нещо в сандвичите, а Гладис го е видяла, така че той убива нея — смятам наистина за опасно да го държим вкъщи. Господи, да можех да се махна, но предполагам, че тези ужасни полицаи няма да ми позволят. — Тя се наведе импулсивно напред и сложи пълничката си ръка върху ръката на мис Марпъл. — Понякога чувствам, че трябва да се махна… че ако всичко това не свърши скоро, аз… наистина ще избягам.