— Мъдро е от ваша страна, че разбирате това, мила моя. — Мис Марпъл се наведе над плетката си, хвана една бримка, преброи шепнешком „Три налице, две наопаки, наметка, две свивки“, после каза на глас: — А вторият ви съпруг, мила моя?
— Фреди ли? Фреди се застреля.
— О, божичко. Колко печално. Каква трагедия.
— Двамата бяхме много щастливи. Около две години, след като се оженихме, започнах да разбирам, че Фреди не е… е, невинаги е бил честен. Започнах да откривам, че стават разни неща. Но това сякаш нямаше значение, поне между нас двамата. Защото, нали разбирате, Фреди ме обичаше и аз го обичах. Помъчих се да се абстрахирам от това, което ставаше. Предполагам, че е било малодушно от моя страна, но нямаше да мога да го променя, нали така? Човек не може да промени хората.
— Да — потвърди мис Марпъл, — не можете да ги промените.
— Бях го приела и го обичах, и се омъжих за него такъв, какъвто беше и сякаш чувствах, че просто трябва да свикна с това. След смъртта му отидох в Кения на гости у едни приятели. Не можех повече да живея в Англия и да продължавам да срещам цялата… цялата, стара компания, която знаеше всичко. Но там, в Кения, срещнах Ланс. — Лицето й се промени и изразът му се смекчи. Тя продължи да гледа в огъня, а мис Марпъл гледаше нея. След малко Пат извърна глава: — Кажете ми, мис Марпъл, какво всъщност мислите за Пърсивал?
— Как да ви кажа, ами аз не съм го виждала много. Обикновено само на закуска и толкова. Мисля, че много не му харесва, дето съм тук.
Пат внезапно се разсмя.
— Знаете ли, той е дребнав. Ужасно дребнав, когато се отнася за пари. Ланс казва, че винаги е бил такъв. И Дженифър се оплаква от това. Преглежда домакинските сметки задно с мис Дъв. Недоволства за всеки разход. Но мис Дъв успява да държи на своето. Тя наистина е чудесна. Не сте ли съгласна?
— Да, наистина. Напомня ми за мисис Латимър от моето село, Сейнт Мери Мийд. Знаете ли, тя беше начело на Женската доброволна организация и тази на момичетата скаути и на практика ръководеше всичко там. Едва след цели пет години открихме, че… О, не трябва да клюкарствам. Няма по-досадно нещо от това да ви говорят за хора и места, които никога не сте виждали и не знаете нищо за тях. Простете ми, миличка.
— Сейнт Мери Мийд хубаво село ли е?
— Е, не знам какво бихте нарекли хубаво село мила моя, но според мен си е съвсем хубавичко. В него живеят някои симпатични хора, както и някои изключително неприятни. Там стават твърде любопитни неща, точно както и във всяко друго село. Човешката природа е много еднаква навсякъде, не е ли така?
— Вие често ходите горе при мис Рамсботъм, нали? Тя наистина ме плаши.
— Плаши ли ви? Че защо?
— Защото мисля, че е шантава. Смятам я за религиозна маниачка. Не мислете ли, че може би… наистина е… луда?
— В какво отношение?
— О, знаете какво имам предвид, мис Марпъл, много добре знаете. Седи си там, никога не излиза и размишлява за греха. Е, може в края на краищата да е почувствала, че мисията й в живота е да раздава правосъдие.
— Така ли мисли съпругът ви?
— Не знам какво мисли Ланс. Не иска да ми каже. Но в едно съм съвсем сигурна — вярва, че някой е луд и че този някой е от семейството. Е, би трябвало да кажа, че Пърсивал е достатъчно нормален. Дженифър си е просто глупава и доста емоционална. Малко е нервничка, но това е всичко, а Илейн е от тези странни буйни и непохватни момичета. Отчаяно е влюбена в онзи неин младеж и нито за миг няма да признае пред себе си, че той се жени за нея заради парите й.
— Смятате, че се жени заради парите й ли?
— Да, смятам. Вие не мислите ли същото?
— Почти съм сигурна в това. Като младия Елис, който се ожени за Марион Бейтс, дъщерята на богатия железар. Тя си беше много обикновено момиче и луда по него. Обаче всичко излезе съвсем добре. Хора като младия Елис и този Джералд Райт са наистина неприятни само когато се оженят по любов за някое бедно момиче. Толкова ги е яд на себе си за това, че си го изкарват на него. Но ако се оженят за богата девойка, продължават да я уважават.