— Не виждам — продължи Пат, като се мръщеше — как може да е външен човек. Това обяснява атмосферата тук. Всеки дебне другите. Само че скоро трябва да стане нещо…
— Няма да има повече убийства — рече мис Марпъл. — Поне аз мисля така.
— Не можете да бъдете сигурна.
— Е, всъщност съм доста сигурна. Виждате ли, убиецът е постигнал своята цел.
— Убиецът ли?
— Е, убиец или убийца. Така се казва за удобство.
— Казвате целта си. Каква цел?
Мис Марпъл поклати глава — самата тя не беше още съвсем сигурна.
Глава 23
I
В стаята на машинописките мис Самърс отново тъкмо беше направила чая и отново чайникът не беше заврял, когато изля водата върху листенцата. Историята се повтаря. Като пое чашата, мис Грифит си помисли: „Трябва наистина да поговоря с мистър Пърсивал за Самърс. Сигурна съм, че ние можем да работим по-добре. Но при цялата тази ужасна история не ми се иска да го тревожа за служебни дреболии.“
Както и толкова пъти по-рана мис Грифит рязко се обади:
— Водата пак не е завряла, Самърс.
А изчервената мис Самърс изрече обичайната си реплика:
— О, Божичко, този път наистина мислех, че е завряла.
По-нататъшното развитие на действието в таза насока бе прекъснато от влизането на Ланс Фортескю. Той се огледа малко неопределено, а мис Грифит скочи да го посрещне.
— Мистър Ланс — възкликна тя.
Той бързо се извърна към нея и лицето му грейна в усмивка.
— Здравейте. Ама това си е мис Грифит.
Мис Грифит се разтопи от удоволствие. Цели единадесет години не я беше виждал и да помни името й. Тя смутено каза:
— Как помните само.
А Ланс непринудено изрече, като вложи целия си чар:
— Разбира се, че помня.
В стаята на машинописките се разнесе развълнуван шепот. Мис Самърс забрави мъките си с чая. Беше зяпнала Ланс с полуотворена уста. Мис Бел упорито се беше вторачила над машината си, а мис Чейс дискретно си извади пудриерата и си напудри носа. Ланс Фортескю се огледа.
— И така, всичко тук си върви постарому.
— Няма много промени, мистър Ланс. Колко добре изглеждате, колко сте помургавял! Предполагам, че сте водили много интересен живот в чужбина.
— Може да се каже, че сега вероятно ще се опитам да водя интересен живот в Лондон.
— Връщате се в кантората ли?
— Може би.
— О, колко очарователно.
— Ще видите, че много съм забравил. Ще се наложи да ми обясните всички подробности, мис Грифит.
Мис Грифит доволно се засмя.
— Ще бъде много хубаво да се върнете тук, мистър Ланс. Наистина, много хубаво.
Ланс й хвърли изпитателен поглед.
— Много мило, много мило от ваша страна.
— Изобщо не сме повярвали… никоя от нас не повярва… — Мис Грифит прекъсна и се изчерви.
Ланс я потупа по ръката.
— Не сте повярвали, че дяволът е толкова черен, колкото го рисуват ли? Е, може и да не е. Но всичко това вече са стари работи. Няма смисъл да се връщаме към тях. Важно е бъдещето. — И той добави: — Брат ми тук ли е?
— Мисля, че е във вътрешния кабинет.
Ланс непринудено кимна и продължи пътя си. В преддверието към вътрешния кабинет една жена на средна възраст със строго изражение се надигна иззад бюрото и неприветливо произнесе:
— Името ви и по каква работа, моля?
Ланс колебливо я изгледа.
— Вие… мис Гроувнър ли сте?
Бяха му описали мис Гроувнър като бляскава блондинка. И наистина изглеждаше така на снимката във вестниците във връзка с разследването на случая с Рекс Фортескю. Това без съмнение не можеше да бъде мис Гроувнър.
— Мис Гроувнър напусна миналата седмица. Аз съм мисис Хардкасъл, личната секретарка на мистър Пърсивал Фортескю.
„Колко типично за братчето Пърси“ — помисли си Ланс. Да се отърве от една бляскава блондинка и на мястото й да вземе тази Горгона. Чудя се защо ли? Дали за безопасност, или защото му излиза по-евтино? А на глас непринудено изрече:
— Аз съм Ланселот Фортескю. Още не ме познавате.
— О, много се извинявам, мистър Ланселот — каза мисис Хардкасъл, — струва ми се, че за пръв път идвате в кантората?