— За пръв, но не и за последен — усмихна се Ланс.
Той прекоси стаята и отвори вратата на личния кабинет на баща си. Донякъде изненадан видя, че зад бюрото седи не Пърсивал, а инспектор Нийл. Инспекторът вдигна глава от голям куп книжа, които разпределяше и кимна.
— Добро утро, мистър Фортескю. Предполагам, че сте дошли да поемете задълженията си.
— Значи сте чули за решението ми да се включа във фирмата?
— Брат ви ми каза.
— Ами? А с възторг ли?
Инспектор Нийл успя да скрие усмивката си.
— Като че ли не успях да доловя възторг — сериозно каза той.
— Бедният Пърси — беше коментарът на Ланс.
Инспектор Нийл го изгледа с любопитство.
— Наистина ли смятате да станете бизнесмен?
— Струва ви се малко вероятно, така ли, инспектор Нийл?
— Защо не? Аз съм син на баща си.
— И на майка си.
Ланс поклати шава.
— Нищо подобно, инспекторе. Майка ми си беше викторианска романтичка. Любимото й четиво бе „Идилиите на краля“, както може да сте заключили от странните ни малки имена. Тя беше болнава и струва ми се, винаги откъсната от действителността. Аз изобщо не съм такъв. Не съм сантиментален, изпитвам много малко влечение към романтичното и съм реалист до мозъка на костите си.
— Хората невинаги са това, за което се мислят — изтъкна инспектор Нийл.
— Е, предполагам, че е така.
Той седна на един стол и просна дългите си крака в характерния си маниер. Вътрешно се усмихваше. После неочаквано каза:
— По-проницателен сте от брат ми, инспекторе.
— В какъв смисъл, мистър Фортескю?
— Хубавичко постреснах Пърси. Той си въобразява, че съм заритал за търговския живот. Мисли си, че ще бъркам в неговата каца с мед, че ще разпилея парите на фирмата и ще се опитам да го замеся в спекулативни проекти. Почти би си струвало да направя това, просто за да се позабавлявам! Почти, но не съвсем. Всъщност не мога да понасям канцеларския живот, инспекторе. Обичам да бъда на открито и да не се лишавам от възможността за приключения. На такова място бих се задушил. — И бързо добави: — Това, разбира се, е само за вашите уши. Не ме издавайте пред Пърси, моля ви.
— Не мисля, че ще говорим по този въпрос, мистър Фортескю.
— Трябва ми да се позабавлявам с Пърси. Искам да го накарам да се поизпоти. Трябва поне малко да си го върна.
— Доста любопитна фраза, мистър Фортескю. Да си го върнете — за какво?
Ланс сви рамене.
— Е, това вече е стара история. Не си струва да се ровим в нея.
— Разбрах, че имало някакъв малък проблем с един чек преди време. За него ли намеквате?
— Колко много знаете, инспекторе!
— Въпросът не е бил поставен пред съда, доколкото разбирам. Баща ви не би сторил това.
— Не. Просто ме изрита и толкова.
Инспектор Нийл го изгледа изпитателно, но всъщност мислеше не за Ланс Фортескю, а за Пърсивал. Честният, работливият, пестеливият Пърсивал. Струваше му се, че накъдето и да се обърнеше в това дело, винаги се сблъскваше със загадката Пърсивал Фортескю — човек, когото всеки познаваше само външно, но чиято вътрешна същност беше много по-трудно да се прецени. Като го наблюдава, човек би казал, че е малко безцветен и незначителен и до голяма степен е бил подвластен на баща си. Пърси Бастуна, както го беше нарекъл помощник-комисарят. Сега Нийл се мъчеше чрез Ланс да прецени по-отблизо личността на Пърсивал. Той опипа почвата.
— Като че ли брат ви винаги е бил много… е, как да се изразя… под влиянието на баща ви.
— Не съм сигурен. — Определено си личеше, че Ланс обмисля въпроса. — Не знам. Да, струва ми се, че такова би било впечатлението. Но не съм сигурен дали наистина е било така. Знаете ли, удивително е, като си мисля за миналото сега, как Пърси винаги е получавал своето, без това да се проявява външно по някакъв начин, ако разбирате какво искам да кажа.
Да, мислеше си инспектор Нийл, наистина е удивително. Той подреди книжата пред себе си, издири едно писмо и го бутна към Ланс.
— Това писмо сте написали през август, нали, мистър Фортескю?
Ланс го взе, погледна го и го върна.
— Да — потвърди той, — написах го през лятото, след като се върнах в Кения. Татко го е запазил, така ли? Къде беше — тук в кабинета ли?