— Продължавайте — зашеметен я подкани инспектор Нийл.
— Вероятно идеята е била, че Албърт щял да го посети в кантората през въпросния ден и че дотогава препаратът на истината е щял да подейства, и мистър Фортескю щял да си признае всичко и така нататък, и така нататък. Можете да си представите какво е изпитало бедното момиче, когато чуло, че мистър Фортескю е мъртъв.
— Но тя сигурно щеше да си признае?
Мис Марпъл рязко запита:
— Кое беше първото нещо, което ви каза тя, когато я разпитвахте?
— „Не съм го сторила аз.“
— Точно така — тържествуващо заяви мис Марпъл. — Тя точно това би казала! Ако счупеше някое украшение, Гладис винаги смотолевяше: „Не съм го сторила аз, мис Марпъл Не мога да разбера как е станало.“ Бедничките момичета, не могат да не твърдят така. Много се объркват от това, което са извършили и голямата им цел е да избягнат обвинението. Не мислите, че една плаха млада жена, която е убила някого, без да иска, ще си го признае, нали? Това щеше да бъде съвсем, ама съвсем нетипично.
— Да — съгласи се инспектор Нийл. — Предполагам, че да.
Той мислено се върна на разговора си с Гладис. Плаха, объркана, виновна, избягващи погледа му очи и всичко от този род. Тези неща можеха да имат и малко, и голямо значение. Наистина не беше необходимо да се самообвинява за това, че не е успял да достигне до правилния извод.
— Както казах — продължи мис Марпъл, — първата й идея е била да отрича докрай. После някак си щяла да се помъчи да подреди всичко в главата си. Може Албърт да не е знаел колко силен е препаратът или е сгрешил и й е дал прекадено голямо количество. Щяла е да си измисля извинения и обяснения в негова полза. Щяла е да се надява, че той ще й се обади, което, естествено, той е сторил. По телефона.
— Знаете ли това? — рязко запита Нийл.
Мис Марпъл поклати глава.
— Не. Признавам си, че го допускам. Но през въпросния ден е имало необяснени позвънявания. Звънели са различни хора, а когато се обаждали Кръмп или мисис Кръмп, затваряли телефона. Той точно така би постъпил. Да звъни и да изчака, докато се обади Гладис и тогава да си определи с нея среща.
— Разбирам. Смятате, че тя е имала среща с него в деня, когато е била убита.
Мис Марпъл енергично закима.
— Да, за това има доказателство. Мисис Кръмп беше права в едно нещо. Момичето е било обуло най-хубавите си обувки и найлонови чорапи. Имало е среща с някого. Само че не навън. Той трябвало да дойде в Ютрий Лодж. Затова през онзи ден тя била нащрек, вълнувала се и закъсняла с чая. После, когато изнесла в антрето втория поднос, предполагам, че е погледнала към алеята до страничната врата, видяла е, че той е там и й дава знак. Тя оставила подноса и излязла да го види.
— И после той я удушил — каза Нийл.
Мис Марпъл стисна устни.
— Това би било работа само за минутка, но той не можел да рискува тя да проговори. Бедното, глупавичко, наивно момиче трябвало да умре. А после… сложил на носа й шипка за дрехи! — Гласът й трепереше от неумолим гняв. — За да подхожда на стихотворението. Ръжта, косовете, покоите, хляба с мед и щипката за дрехи. Това било най-близкото подобие, което можал да измисли, на птичето, което й клъвнало носа…
— И предполагам, че в края на краищата ще го изпратят в лудницата и няма да можем да го обесим! — бавно произнесе Нийл.
— Смятам, че ще си го обесите без проблеми. Той не е луд, инспекторе, ни най-малко.
Инспекторът упорито я загледа.