— Въжеиграч. Но нямаме обвинения срещу него. От Данъчната инспекция са го наблюдавали дълго време, но той бил прекалено хитър за тях. Покойният мистър Фортескю е бил цял финансов гений.
— Човек като него — каза полицаят Уейт, — може да е имал врагове.
В гласа му се прокрадна надежда.
— О, да. Сигурно е имал. Но не забравяйте, че е бил отровен вкъщи. Или поне така изглежда. Знаете ли, Уейт, започва да ми се оформя една схема. Познатата старомодна схема. Доброто момче Пърсивал. Лошото момче Ланс, по когото си падат жените. Съпругата, която е по-млада от мъжа си и която не дава обяснения къде играе голф. Всичко това е много познато. Но има нещо, което се набива в очи като изключително нелепо.
Полицаят Уейт попита:
— Какво е то?
Тъкмо тогава се отвори вратата и мис Гроувнър, с възстановено самочувствие и отново в бляскав вид, надменно попита:
— Искали сте да ме видите?
— Смятам да ви задам няколко въпроса за вашия работодател. Може би трябва да кажа „вашия покоен работодател“.
— Клетият човечец — неубедително произнесе мис Гроувнър.
— Да сте забелязвали напоследък у него някаква промяна?
— Струва ми се, че да. Всъщност, забелязвах.
— В какво отношение?
— Не бих могла да кажа точно… Той сякаш говореше куп безсмислици. Не можех да повярвам и на половината от това, което казваше. И освен това бързо губеше контрол над себе си — особено с мистър Пърсивал. Не с мен, защото естествено, аз никога не споря. Само казвам: „Да, мистър Фортескю“, каквито и странни неща да говори — тоест, говореше.
— А той някога… х-м, как да кажа… Правил ли ви е някакви предложения?
Мис Гроувнър с известно съжаление отвърна:
— Е, не бих могла да кажа точно това.
— И още нещо, мис Гроувнър. Имаше ли мистър Фортескю навик да носи в джоба си зърно?
Мис Гроувнър беше истински изненадана.
— Зърно? В джоба си? Искате да кажете дали е хранел гълъби или нещо от този род?
— Може да е било и с такава цел.
— О, сигурна съм, че не. Мистър Фортескю? Да храни гълъби? О, не.
— Би ли могъл да държи ечемик, или овес в джоба си поради някаква специална причина? Може би като мостра? Някаква сделка със зърнени храни?
— О, не. Той очакваше за следобед хора от „Ейпшатик Ойл“. Също и президента на строителна фирма „Атикус“… Никой друг.
— Добре тогава. — Нийл сложи точка по въпроса и махна с ръка на мис Гроувнър, че е свободна.
— Краката си ги бива — въздъхна полицаят Уейт. — А найлоновите й чорапи са супер.
— Не ме интересуват краката й — отвърна инспектор Нийл. — Никакъв напредък. Един джоб с ръж и това е всичко.
Глава 4
На слизане Мери Дъв забави крачка и погледна през големия прозорец на стълбището. Една кола тъкмо беше спряла и от нея слизаха двама мъже. По-високият постоя с гръб към къщата, като оглеждаше околността. Мери Дъв замислено прецени двамата. Инспектор Нийл и вероятно някой негов подчинен.
Тя се извърна от прозореца и се огледа в голямото стенно огледало, поставено до завоя на стълбите… Видя в него скромна, дребничка фигура с безупречно бели якичка и маншети на сиво-бежова рокля. Тъмната й коса беше разделена по средата и сресана назад на две блестящи вълни, свити на кокче на врата… Червилото й беше бледорозово.
Като цяло Мери Дъв беше доволна от вида си. Със съвсем лека усмивка на устните си тя продължи да слиза надолу.
Оглеждайки къщата, инспектор Нийл си говореше: Нарекли я хижа, моля ви се! Тисова Хижа! Край нямат тези богаташки превземки! Тази къща той, инспектор Нийл, би нарекъл резиденция. Много добре знаеше какво е хижа, защото бе израснал в такава! Хижата на входа на парка „Хартингтън“, онази огромна сграда на „Палейдиън Хаус“ с двадесет и деветте си спални, която сега беше преминала към Националния Тръст.2 Отвън постройката изглеждаше малка и привлекателна, но вътре беше влажна, неудобна и неблагоустроена, като се изключи най-примитивната форма на канализация. За щастие родителите на инспектор Нийл бяха възприели това положение за съвсем нормално и прилично. Не плащаха наем и единствената им работа беше да отварят и затварят големите порти, когато се налагаше; за тенджерата винаги имаше достатъчно зайци, а от време на време и по някой фазан. Мисис Нийл никога не можа да изпита удоволствието от електрическите ютии, печките с горно горене, от проветривите шкафове, течащата студена и топла вода и включването на осветлението просто с едно леко натискане на пръста. През зимата семейство Нийл ползваха газена лампа, а през лятото си лягаха, щом се здрачи. Бяха здраво и щастливо семейство, напълно изостанало от времето си.