На следващия ден — последния ми у дома — отидохме да се разходим край изоставената железопътна линия, прекосяваща гората зад къщата, в която бях израснал. Мама имаше желязно правило: с приятелите ми да не припарваме до релсите. Фактът, че последният товарен влак бе минал по тях десет години по-рано и оттогава целите бяха обрасли в бурени, нямаше значение за нея. Тя бе убедена, че ако играем там, като нищо може да профучи някой последен влак (да го наречем Извънредния детеядец) и да ни направи на пихтия. Само дето тъкмо нея я блъсна влак, движещ се извън разписанието. Рак на гърдата, гаден и безпощаден експрес, я покоси, когато беше едва на четирийсет и седем.
— Ще ми е мъчно, че няма да си тук през лятото — каза татко.
— И ти ще ми липсваш.
— Момент! Преди да съм забравил. — Той бръкна в горния си джоб и извади чек. — Първата ти работа е да си откриеш сметка. Помоли да е по бързата процедура, ако може.
Погледнах написаната сума: не бяха петстотин долара, за колкото бях помолил, а хиляда.
— Татко, можеш ли да си позволиш толкова?
— Да. Най-вече защото ми спести сума пари, като се издържаше с работата в мензата. Приеми ги като премия.
Целунах го по страната. Не се беше бръснал тази сутрин.
— Благодаря.
— Нямаш представа колко се радвам, задето мога да ти помогна, момчето ми. — Той извади кърпичка от джоба си и избърса сълзите си, без да се стеснява. — Прощавай, че се разциврих. Трудно е, когато децата напускат семейството. Един ден ще го разбереш, но дано имаш добра жена, която да ти е другар, след като останете сами.
Помислих си за госпожа Шопло, която беше казала „Децата са риск.“
— Нали няма да се притесняваш за мен, татко?
Той прибра кърпичката в джоба си и се усмихна — сърдечно и естествено.
— Обаждай ми се от време на време и няма да се притеснявам. И ако те карат да се качваш на онова тъпо влакче на смъртта, отказвай веднага.
Умирах да се кача на това влакче — щеше да е адски вълнуващо, но го уверих, че няма да припаря до него.
— И още… — Но така и не довърши лекцията си по безопасност. Вдигна ръка и посочи. — Я виж!
От гората, намираща се на петдесетина метра от къщата, беше излязла сърна. Пристъпваше като балерина по траверсите, между които бурените и полските цветя бяха избуяли толкова високо, че стигаха до хълбоците й. Спря се, спокойно ни изгледа и присви уши. От онзи момент си спомням най-вече тишината. Не се чуваше нито птича песен, нито бръмчене на самолет. Ако майка ми беше с нас, щеше да си носи фотоапарата и да снима като бясна. Като си го помислих, още повече ми домъчня за нея — повече от всякога през годините, изминали от деня на смъртта й.
Прегърнах баща ми — за миг, но отривисто:
— Обичам те.
— Знам — промълви той. — Знам.
След миг отново погледнах към железопътната линя, но сърната ни беше напуснала. Ден по-късно и аз напуснах бащиния дом.
♥
Върнах се в голямата сива къща в Хевънс Бей и веднага видях, че табелката с мидени черупки е свалена — госпожа Шопло беше намерила достатъчно наематели за през лятото. Благославях Лейн Харди, задето ме посъветва да си ангажирам жилище. Временните работници в Джойленд бяха пристигнали и всички пансиони в града бяха препълнени.
На втория етаж се разполагахме двамата с Тина Акърли, библиотекарката. Госпожа Шопло беше дала стаите на горния етаж на слабичка червенокоса студентка по живопис на име Ерин Кук и на един възпитаник на „Рътгърс“ на име Том Кенеди. Ерин, която бе карала курсове по фотография и в гимназията, и в „Бард“, беше назначена като Холивудско момиче. Колкото до нас с Том…
— Аз съм от Усмихнати услужливци — обяви той. — С други думи, общ работник. Така поне написа в заявлението ми онзи Фред Дийн. Ами ти?
— Същото — отвърнах. — Според мен означава чистачи.
— Съмнявам се.
— Нима? И защо?
— Защото сме бели — отсече той и макар да не се разминахме и с чистенето, той донякъде се оказа прав. Екипът от чистачи — двайсет мъже и над трийсет жени с работни гащеризони с избродиран на горното джобче Хауи Щастливата хрътка — се състоеше само от хаитянци и доминиканци, почти със сигурност нелегално пребиваващи. Живееха отделно в селище на петнайсет километра от лунапарка и пътуваха до Джойленд и обратно с два излезли от употреба училищни автобуса. С Том щяхме да получаваме по четири долара на час, а Ерин — малко повече. Бог знае колко изкарваха онези чистачи. Бяха експлоатирани, разбира се, а фактът, че в южните щати се трудеха безброй нелегални емигранти, чието положение беше много по-тежко, не оправдаваше собствениците на лунапарка. От друга страна, на чистачите никога не им се налагаше да обличат козината. Нито на Ерин.